Войната е нещо, което убива всичко човешко, и в същото време – по време на война се разбира кой притежава истински качества, правещи го човек. Когато става дума за война и битки, западната култура не напразно е наричана варварска. Жажда за кръв, за смърт и победа, но не за висша цел, просто затова да се наречеш победител. Да погазиш по-слабите от теб, да стъпчеш жалкия им живот, да ги подчиниш на великата си воля. Оръжията се създават по количествени качества – колко повече трупове добавят към списъка с един откос. Няма да позволим на никой да се опита да ни покаже, че войната е и нещо повече. Тя не е само трупове, тя не е само жалеещи вдовици, осиротели синове и дъщери, надживели децата си родители.
Преди около 2606 години, войските на две китайски царства – Чу и Дзин, се срещат в голяма битка. Воините на Чу разгромяват напълно врага, съветниците на владетеля му предлагат на мястото да бъде издигната кула на победата. Владетелят, потресен, възразил:
“Нима не знаете какво означава думата война? Написана, тя се състои от два йероглифа – “копие” и “спри”. Да бъдеш воин – значи да предотвратиш насилието, да оставиш настрана оръжието, да не загубиш величието си, да установиш в страната мир и да увеличиш благосъстоянието на хората. А сега заради мен телата на воините от двете царства лежат на бойното поле, защото аз използвах насилие. Заради мен бе извадено оръжието, защото аз не позволих да бъде оставено настрана. А щом съм позволил да се извади оръжието и съм използвал насилие, мога ли да запазя своето величие? Аз тръгнах срещу волята на много хора – как мога да установя мир в страната? Аз извлякох изгода от несгодите и страданията на другите – как мога да кажа, че съм увеличил благосъстоянието им? Не, по-добре е да издигнем тук олтар и жертвите да поднесем на нашите сиятелни предци и да им обявим за моите деяния…”
Къде е тази чест сега? Кой владетел би отказал да бъде възвеличавана победата му в днешно време? Та нали ако не бъде публикувана в поне няколко социални мрежи и медии, ако не бъде разпространена достойно в онлайн пространството и електронните и печатните медии, няма да бъде истинска тази победа? Кой владетел би признал, че това, което е извършил, за да достигне победата, е жестоко, нечовешко, че за да победи, е прегазил волята на толкова много хора? Страданието и несгодите на другите са били негов коз? Не, няма подобни владетели днес. Честта на воина във всякаквите му форми отдавна е изгубена.
Къде са онези хора днес, за чиято една достойна постъпка се говори с векове? Какво достойно нещо си направил ти? Или аз? През живота ни нима можем да се похвалим с постъпки, които да не са егоистични? Нима сме способни да открием отново човешкото у себе си и да направим нещо, което да е чест за нас? Дали трябва да стане световна катастрофа, да измре повече от половината човечество, за да решим, че все пак си струва да дадем шанс и на другите да се докажат, че имат качества? Какво би ни струвало да покажем уважение на онези, които мислим, че заслужават? Какво би ни струвало да им кажем колко ги ценим?
Не, цената е твърде висока. Ние не можем да преклоним глава пред някой, това е под достойнството ни, което не струва нищо. В Азия, по-точно в Япония, знаят колко струва един поклон и не се скъпят да го правят, защото имат чест. А ние – не можем дори на собствените си родители да благодарим, че са ни отгледали. А да уважим врага си – че е достоен противник, че и той има неща, които цени и обича в живота си, и той има семейство и качества? Никога!
Чест. Достойнство. Уважение.
Къде са те сега?
