HI TO KOORI – FIRE AND ICE
Някога запитвали ли сте какво се случва, ако демон и ангел се влюбят. Може и да сте се запитвали. А запитвали ли сте се какво се случва ако два ангела или два демона се залюбят. И това може би сте се запитвали. Да речем, че живеех живот, в който бях загубила радостта от малките удоволствия и отдавна не можеше нещо да ме изненада. Не, наистина, почти нищо не ме изненадваше и нямаше нещо, което да ме впечатли. За всички останали, бях нормално момиче, живеещо живота си. За себе си – бях уникална, вярвах, че някъде дълбоко в мен или някъде в съдбата ми се крият велики неща и способности. Е, поне много ми се искаше де. В смисъл – мнозина вярват, че им е писано едва ли не да спасят света. Е, и точно толкова мнозина си умират с тая вяра само. А и ние сме си смъртни същества, родени, за да умрем. Някои дори са родени, само за да докоснат някого със своята смърт – тъжно, нали? От известно време ме мъчеха едни такива екзистенциални проблеми и незнаех откъде ми се бяха струпали на главата – абе много кофти е, като ти свършат интересните неща за четене, не излиза нищо ново и готино за сваляне, а и на всичкото отгоре започва есента, следвана от зимата и мъъъничко се сдухва човек.
Та бях си аз в един такъв сдухан период. Краят на лятото – уаааааааа…. кофти работа. Както и да е. Не ме свърташе, исках нещо, ала и аз не знаех какво. Напоследък нищо не вървеше и казано просто – беше ми писнало от простотии, тъпанари и прочее. Затова без да ми пука за сульо и пульо си гледах моя кеф.
Тази вечер се бях отдала на греховно удоволствие – парче сирене Камембер, бяло и черно грозде, чаша хубаво бяло вино и от време на време по една цигара. Направо рай. А, забравих, от уинампа звучеше Металика и Умф. Кеф. Гледах смрачаващото се навън небе, дъвчех сиренето със зрънце грозде и чаках. Какво, ще попитате? Ми да ми падне нещо на главата, например. Е, те хората са си го казали – ВНИМАВАЙ КАКВО СИ ПОЖЕЛАВАШ!!!
Десет минути по-късно, гроздето лежеше разпиляно по земята, камемберът, нямам идея как, бе паднал в кошчето, виното капеше по краката ми, а в скута ми лежеше главата на падналото от небето същество. За да си представите по-ясно какво беше то, ще ви го опиша – СЕКСИ. Един секси пич, в безсъзнание, с тъмна коса, незнаен цвят очи, и… две кървави рани на гърба, където допреди много скоро, е имало чифт бели крила. Ангелски бели крила. На ангел. . .
Несъзнателно галейки невероятно меката му коса, се опитвах да намеря някакво поне на 3 % разумно обяснение, как, аджеба, в скута ми лежи ангел с отрязани крила. Ами, не намерих такова. След известно време успях да се осъзная и сметнах за нужно да го преместя на леглото поне, и да почистя раните. Гледайки внушителното му тяло, започнах да се разколебавам, но все пак реших да опитам. Хванах го внимателно под мишниците, с лице към себе си , напънах се, очаквайки тежестта му, и почти го залепих за тавана. В лек потрес, осъзнала, че е лек като перце, го положих по корем на леглото и огледах по-добре раните. Хич не изглеждаха добре, кръвта бе черна, а раните безнадеждни. Ами не знам с какво си ги почистват на небесата раните, но ние на земята, главно със спирт и кислородна вода. Затова, взех спирт, напоих марля и памук и започнах процедурата. Единственият звук, който ангелът издаде, беше едно тихо и мнооого чувствено стенание, от което ръцете ми се разтрепериха и освен с вино, вече бях полята и със спирт.
Превързах го с каквото намерих, and now we wait. На приглушената светлина, лицето му хич не изглеждаше да принадлежи на някой невинен ангел. Имаше дълги мигли, изсечени скули и красива челюст – сигурно и печелеше първи места на конкурси. Мислейки си за него, постепенно ме обхвана странна омая и бавно потънах в страната на сънищата.
Стреснах се. Бях сънувала перверзен, извратен, сексуален и мноооого възбуждащ сън с този ангел. Скочих от стола и почти щях да падна. Огледах се, все още объркана и сънена. Погледът ми попадна на ангела. Устата ми пресъхна. Лежеше на леглото, облегнал се на една страна, подпрял с длан главата си. Нямаше по себе си нищо друго освен препаската на таза си. Насочих поглед към по-безопасно място – лицето му, поне аз си мислех, че е безопасно. Очите му бяха наситено сини с вертикални зеници, които блестяха насмешливо, а устните му бяха разтеглени от похотливо – подигравателна усмивка. В този момент, и животът ми да зависеше от това, нямаше да мога да произнеса и една буквичка. Той се размърда и коленете ми се подкосиха – така ли се чувстваш в присъствието на божествено същество, нещо не е както трябва. Не може един ангел да излъчва такава неприкрита сексуалност.
- Едно нещо не спира да ме изумява. – проговори той и от гласа му, да не казвам какво ми се случи. Преглътнах мъчително, следейки движението на устните му. – Когато една човешка жена се сблъска с небесно същество, което е в безсъзнание, с отрязани крила, с белези от битка, разумно ли е да го приютява в дома си, че и да се погрижи за раните му? Нима отрязаните крила не означават наказание за невероятно провинение, не означава ли, че това същество вече не се знае какво е? – продължи той с този… ммм… глас…
Отне ми известно време да успея да вникна в думите му и после отчаяно ми се искаше да не съм го правила. Осъзнах цялата ситуация и успях да разбера какво не беше в ред – той вече наистина не беше ангел.
Събирайки нищожните остатъци от волята си, успях да го погледна в очите и с леден глас да му кажа:
- Не използвай върху мен силите си, неблагодарнико! – бях изключително горда от себе си, че дори успях да прозвуча гневно. Той повдигна вежда в изненада. След което се засмя. Ръцете ми стиснаха облегалките на стола. Не можех да помръдна. Той беше толкова магнетичен. Стана и с грациозността на котка, с която силно заплашваше и без това хлабавата му препаска, тръгна към мен. С пресъхнала уста, треперещи ръце, наблюдавах как се приближаваше. Намерих сетни сили и вдигнах поглед към лицето му, когато той се наведе и сложи двете си ръце на облегалките на стола ми.
- Казах ти, да спреш. – процедих през зъби, взряла се в невероятните му очи. Той наклони глава на една страна и се усмихна. Някакси в тази усмивка кучешките зъби бяха неестествено дълги. Започнаха да ме гризат някакви съмнения.
- И защо? Заплашваш ли ме? – с насмешка ме попита той и приближи лицето си на опасна близост до моето. Предусещайки какво ще последва, внимателно отлепих крака си от земята и го ритнах здравата в кокалчето. Той изсумтя от болка и заподскача на един крак, гледайки ме обвинително.
- Изпроси си го. – вдигнах рамене аз.
- Ама… – започна той.
- Няма ама!!! – казах аз и станах, вече освободена от силата му, макар и не напълно, защото все още осъзнавах присъствието му до болка. Бутнах го на леглото и го завъртях да погледна раните. Както и очаквах, бяха заздравели.
- Вече не си моя грижа, върви си, където и да ти е мястото! – изсъсках тихо и седнах пред компютъра, игнорирайки го напълно. Усетих как тялото му се тресе тихичко от смях, но продължих да не му обръщам внимание. Той се приближи към мен, ала се насочи към прозореца.
- Сбогом и не се връщай. – жлъчно извиках след него. Той се обърна гневно и с един скок бе до мен, сграбчвайки ме с неподозирана сила. Изохках от болка, и страх скова сетивата и тялото ми. Гледах го като уплашено зайче. В очите му проблесна удоволствие от надмощието. Ухили се, оголвайки вече осезаемо по-дългите си кучешки зъби. Взе едната ми ръка и оголи китката й. Не можех да помръдна, докато наблюдавах как се навежда и пробива кожата на китката ми със зъбите си. Потече кръв и той я облиза. След което, все още надвесен над ръката ми, се изви и ме погледна със смразяващ поглед.
- Не обичам да съм сам в нещата. Ще те чакам. – след което ме пусна и скочи през прозореца. Побързах и погледнах след него – луд, без крила да скача. Ала нямам думи да опиша изненадата ми, когато той се издигна в небесата, разперил внушителни черни криле. Усетих неизбежността на ситуацията. Бях помогнала на демон. А той ме мразеше вече. Свлякох се на пода и застинах с празен поглед. Ами сега?
Опитах се да работя отново по проекта си, ала усетих постепенно да ме обхваща треска. Потях се, ту ми беше топло, ту студено, виеше ми се свят, имах пристъпи на паника, небивала жажда. Раната, където ме бе захапал, пулсираше болезнено и ме караше да стена от време на време.
Няколко часа по-късно изгубих тотално съзнание. В просъница от време на време, когато успявах да се свестя, усещах, че се мятах в мокрите от пот чаршафи, крещях, смеех се, плачех. Какво ми беше направил, по дяволите!!!
Няколко дни по-късно, както разбрах после, се събудих. Протегнах се сластно и бавно – като котка. Измърках тихо и се изправих. Огледах се и си спомних за кошмара от последните няколко дни. Изръмжах тихо и влязох да се изкъпя. След като приключих и бършех огледалото от парата, се спрях сепнато, загледана в отражението си. Лек страх и ужас започваше да се надига в мен. От огледалото ме гледаше някакво същество, което не бях аз - очите ми бяха изумрудено зелени и с вертикална зеница. Късо подстриганата ми коса, сега се вееше дълга до кръста. Кожата ми беше по-различна, по-блестяща. Оголих зъби и се потвърди страха ми – имах вампирски зъбки. Ноктите ми бяха по-дълги и заострени, затворих очи и се обърнах с гръб към огледалото – завъртях леко глава и разбрах защо гърбът ме сърби толкова – имах два разреза на плешките – където евентуално е имало, или ще има, крила.
Такааа, Джой, казах си, успокой се. ВНИМАВАЙ КАКВО СИ ПОЖЕЛАВАШ! Тази фраза вече бе придобила съвсем ново измерение. Още повече, че вече се бе появило нещото, което ме бе втрещило от изненада, по принцип нещо невъзможно до преди няколко дни. Но сега бях дори по-втрещена. Тоя, само да ми паднеше, щях да го разфасовам и да го изпратя по магазините. В какво ме бе превърнало копелето!!!
Hi to koori – Fire and ice – part 2
Случвало ли ви се е да се събудите, да се протегнете лениво като котка, да влезете в банята и да откриете един доста смущаващ факт? Какъв ли? Например, ангелът с отрязани крила, който сте спасили предишния ден на цената на парче камембер, чаша вино и малко грозде, ви е превърнал в нещо, което може да си обясните единствено с думата „демон”. Едва ли сте попадали в моята ситуация. За съжаление, в момента бях изправена пред тази леко неприятна и неудобна перспектива. Стоях пред огледалото и с тих ужас се оглеждах. По дяволите! По роднините ми, по точно!!! Как исках тоя да ми падне! През последните няколко часа, докато съзерцавах новата си прекрасна външност, с наслада прехвърлях в мислите си безброй начини, по които бих се разправила с този хубостник. Когато познатите ми такива се изчерпаха, се отдадох на невероятното удоволствие да създавам авторски. Какво да ви кажа?! Какво точно се очакваше от мен – да ходя на работа и прочее, усмихвайки се мило с вампирски зъби, примигвайки кокетно с очи с вертикални зеници. И непрекъснато да се почесвам по плешките си.
Облякох първото, което ми падна и излязох навън. Беше адски студ, извинете за каламбура. Вървейки по улиците, започнах да забелязвам нещо странно. Непрекъснато чувах зад себе си разни пъшкания, разни въздишки, все някой изпускаше нещо, някой изпищяваше. Постреснах се. Извадих цигара и посегнах да си запаля, когато с ужас видях как към мен се насочва почти цялото мъжко съсловие, намиращо се на улицата в този момент, с протегнати запалки. Няколко хлапета дори се сбиха за единствената запалка, която имаха. В погледите на всички тези мъже гореше неподправена похот, страст и дивото желание да ми разкъсат дрехите и ме обладаят насред улицата, по възможност всички едновременно. Демонстративно извадих собствената си запалка и запалих цигарата. Вместо да се разотидат разочаровано, всички сякаш се възбудиха още повече. Е, те сега я втасахме! На всичкото отгоре, кандидатът за бъдещата глава трофей, висяща на стената ми, в лицето на ангела от снощи, ме бе направил силно неустоима за противоположния пол…. грешка, имаше и няколко мацки, скрити или явни почитателки на женската любов, в мелето.
За момент се загледах интерес към тълпата еректилно стимулирани същества, които бяха застрашени от обезводняване с това промишлено количество лиги, коите се лееха. За момент, само за момент, се изкуших да си избера някой стабилно сложен индивид с малко повечко мускулна маса, отколкото интелект, ей така, да видя колко му е издръжливостта, да изпитам дали е трениран достатъчно, ала после махнах с ръка и отминах. Макар да продължавах да се чувствам все повече като в реклама за секс телефон, се замислих какво да правя и погледът ми попадна на китката ми, където ме беше захапала оная, достойна да бъде изтривалка под краката ми, жалка прищявка на природата. Спомних си усещанията, които имах, докато го правеше, и чух няколко тупвания – неиздържалите повишеното ми ниво на феромони. Исках да го видя, да го разпердушиня, да го убия, да го съблека, да го издера нежно, да го нахапя, да го изближа целия…. ъ…. да го насека на парчета, да го хвърля от някоя скала на акулите…. да го целуна, да засмуча езика му, да прокарам нокти по гърба му…… мамичката му мръсна…. останалите, достатъчно силни да удържат фронта срещу феромоните ми, загубиха битката и безславно се строполиха на земята, едвам поемайки си дъх и тръпнейки конвулсивно. Е, поне си спестих преследването им.
Така. Така е, Славчо, днес ходиш по потник, а утре, като погледнеш, побеляло. Всъщност, след известни усилия да си спомня накъде бях тръгнала, се насочих към един буукстор. Не потърсих инфо в интернет. В момента имах желание да остана насаме със себе си, а някак имащият своя същност компютър, щеше да ми се вре непрекъснато в работите, пискайки, you rаn out of disk space – DISK CLEANUP – YES OR NO?, А също и нещо за виртуалната памет, та реших да заложа на добрите стари книги. В днешно време, имам чувството, че биха преиздали официално дори първата Сатанинска библия. Но не от нея имах нужда, а да поизчета малко от бекграунда на тоя пич, дето и аз не знам какво искам да го направя – да го убия ли, да го изнасиля ли, да му рева ли, да му се смея ли, що ли?! Загърнах се в якето си, отчаяно исках да съм на някое топло място, по възможност с повечко огън. Качих се в читалнята на буукстора и седнах с една камара дебели томчета на тема „що е то демон и ангел и има ли почва у нас”.
След бая време, прекарано над книжките, вдигнах глава, много силно усетила нечие присъствие близо до мен. Срещу мен, удобно настанен, седеше онзи айсберг, който се преближаваше стремително към презокеанския ми лайнер. Той ме гледаше настойчиво, без да мига. След няколко секунди, усетих, че способността ми да се движа, се възвръща, а той отмести поглед и се засмя.
- Леле мале!!! – възкликна той след няколко минути сърцераздирателно търкаляне по земята, тупане с крачета, и смях до сълзи.
- Много ми харесва идеята за разпращането по магазините, айсбергът преди малко също не е за изхвърляне, но скъпа!!!! Имай мярка! Бой, секс, бой, секс, дека ти е сръбската музика тогава?! – каза през смях с подсилен диалект. За миг си глътнах езика. Шушляка му с шушляк!!! За няколко секунди бе прочел всичките ми мисли и чувства. Отворих уста да се разкрещя и я затворих. Затворих и очи. Представих си плътна стена покрай мен, която пропуска само онова, което аз искам да пропусне. След което избълвах де що феромони имаше в мен, насъбрали се от цялата тая история. Ако срещу мен стоеше обикновен човек, то той щеше да е мъртъв, но дяволски доволен. Тъй като той не бе обикновен, човек ни най-малко, успях да измъкна доста сносна реакция. Той застина на стола, изненадан и дишащ тежко, което ми позволи да се доближа до него, без да разбира какво съм намислила. Разкопчах леко жилетката си, повдигнах полата си и сложих коляното си между краката му. На съблазнителния ми поглед, поне се надявах искрено да е такъв, той отвърна с леко измъчена усмивка и понечи да вдигне ръце, за да ме хване за кръста. Аз го отблъснах нежно и се наведох до ухото му. След което отворих уста и оставих целия ми гняв, обърканост, ярост и прочее да се излеят от там. За всички останали, действието ми изглеждаше като съвсем обикновено съблазняване и шушнене на ушенце, ала за злощастния бивш ангел в ръчичките ми, това бе една невероятно силна ултразвукова атака, която го накара тихичко да потръпне. Отдръпнах се назад, доволна, че атаката, за която бях прочела в книгите, се бе оказала истина. Минути по-късно, услужливо му ги предоставих да се съвземе, дори му подадох кърпичка да избърше кръвта от носа си, той си пое най-накрая дъх и ме изгледа толкова свирепо, че предишната ми аз би се свила, искайки да умре. Сега просто се облегнах назад и отвърнах на погледа му с ехидна усмивка.
- Така, мойто момче, не искам да забравяш, че наглостта ти няма да остане безнаказана от мен, та дори да ми коства живота. Спасих те, приютих те, а ти с какво ми се отблагодари – независимо какъв си. Дори да си демон сега, часове преди да ме превърнеш, си бил ангел. Ако всеки ангел е такъв и се отблагодарява така, то се радвам, че хората не са на сто процента сигурни в съществуването ви. Както и да е. Все ми е едно в тая насока. Друго ме интересува. Първо името ти. – той понечи да се държи, както преди, ала аз отворих уста и пуснах в действие отново атаката. Той размаха безпомощно ръце и каза:
- Рос. Името ми е Рос. – кимнах одобрително.
- Аз съм Джой, не ми е особено приятно. Другото важно е, от чии зор, кур и прочее, ти трябваше да ме превръщаш в себеподобно бе, Росенце?! – той преглътна обидата и ме изгледа твърдо:
- Ще разбереш много скоро. – запротестирах срещу тъпия му отговор, ала думите ми секнаха, когато без да разбера, той се озова на сантиметри от мен. Протегна ръце и последва най-бързата прегръдка, целувка, ласка и плесница в историята на любовния живот на планетата. След което Рос вдигна ръката ми, която не бе ухапал и отново заби зъбите си в кожата ми. Изпищях, неосъзнавайки как викът на болка, се превърна в толкова чувствено стенание, че мъжкото съсловие в буукстора бе поразено като от биологично оръжие с левитра в състава си.
Рос се ухили и изчезна. Ах, лелеееееееееееееее!!!!!!!!! Винаги последната дума да е негова. Тоя пак ме бе изиграл. Сега какво следваше?!
Hi to koori – Fire and ice – part 3
Отворих очи. Намирах се вкъщи. нямам представа как се бях озовала обратно в дома си, при положение, че последният ми спомен е, че се намирам в буукстора. Хм… надигнах се в леглото и някак подсъзнателно отчетох факта,че по телевизора текат новини за някакво летящо същество, най-вероятно женско, с дълга руса коса. Станах. Отдидох до кухнята и започнах да си правя кафе. Запалих цигара и затворих очи за момент. Чувствах се леко замаяна, главата ме наболяваше леко, сякаш ме е духал дълго вятър. Кафето стана и го сипах в чашата си. Бавно я вдигнах и я допрях до устните си. в следващия момент стоях, взирайки се в една точка, ръката ми обгръщаше празния въздух, където допреди секунда бе стояла чашата ми, а в краката ми се въргаляха парчета порцелан. Дори не отчетох факта, че врялото кафе изгори босите ми крака.
Така. Чакай малко. Хората са съобщили за странно женско същество, летящо над града. Имало е дълга руса коса. Чувствам се като духана дълго време от вятъра… WHAT THE FUCK?!?!?!? Чак сега осъзнах, че съм облечена само в дълга домашна роба. Отидох пред огледалото и я свалих. Преглътнах мъчително. Цялото ми тяло бе прегърнато от собствените ми крила. Толкова плътно и гъвкаво, че приличаха на втора кожа. Цветът бе неопределим, защото се сливаше с околността. Насочих мисълта си към тях с идеята да се разтворят. За моя изненада, те го сториха. Е, жалко за полюлея от сестра ми и вазата на мама. Бяха черни, величествени черни крила с няколко бели линии, много дискретни. Седях и ги съзерцавах. Любувах им се. Хвалех си ги, говорех им, до момента, в който осъзнах, че имам нужда от психиатър.
Прибрах ги отново по тялото ми и се облякох. Такаааа. Първо ухапване, промяна на външността – очи, зъби, нокти, коса и кожа + сексуална привлекателност, силна, много силна. Второ ухапване – крила. Какво следва? Ако закупите трето ухапване, получавате рога и подарък вила?!?!? Поръчайте веднага, количеството е ограничено! Отметнах глава назад и закрещях:
- РООООООООООООООООСССССС!!!! – Стените се разтресоха, жалко и за огледалото, в стаята се появи черна дупка и след миг в краката ми падна Рос. Въпреки цялата ситуация, аз се ухилих доволно и му казах с насмешка:
- Я, как си знаеш мястото – на колене в краката ми! – той се изправи бързо, осъзнал позицията си и се настани на леглото ми. В същата поза от преди, която ме караше да мисля със съжаление за всички монахини.
- Какъв е проблемът, радост моя? – попита той с нисък мъркащ глас, от който, ако имах звънче, закачено на врата, щеше да се раздрънчи като на пожар от треперенето на тялото ми. Сега им съчувствах на онези мъжки същества, които бях поразила с феромоните си. Осъзнах, че Рос се опитва да ми го върне за в буукстора и се отърсих от влиянието му, което вече от опит знаех, беше възможно само отчасти. Разперих многозначително крила, и с върха на едното посочих към телевизора, където течаха новините за бойното ми кръщение в авиацията. Той повдигна вежда с интерес, гледайки нито към крилата ми, нито към телевизора. Сведох поглед надолу и осъзнах ГОЛАТА истина. Върнах крилата на мястото им и седнах на стола, под акомпанимента на разочарованото сумтене на Рос, който се обърна с гръб към мен в леглото. Видях раните на плешките му и несъзнателно отидох и ги докоснах.
- Всеки път ли, когато отваряш крилата си, раните се появяват? – го попитах. Той изсумтя положително.
- Защо? – той се извърна бавно към мен с вечната си похотлива усмивка и сърцето ми спря за миг, обгърнато в лед и огън едновременно.
- Да, радост моя. Всеки път. Но има решение на този леко болезнен въпрос. – продължаваше да ме гледа настойчиво с тези греховни сини очи и в един миг ми просветна за какво иде реч.
- НЕ!!! – извиках аз. – Не си го и помисляй!!! Аз не съм твоето решение.
- Права си. – отвърна той и усмивката му се разшири толкова, че почти разполови лицето му на две. Отдъхнах си, но когато отвори уста да продължи, усетих, че да се отпускам е било грешка. Докато говореше се приближи към мен. Инстинктивно се свих на стола и исках да съм където и да е, но не и тук. Той протегна ръце и ме сграбчи учудващо нежно в хватката си. Усетих неизбежността на положението си. Притисна ме към себе си и зарови лице във врата ми. Едва сега успях да смеля в съзнанието си думите, които звучаха в ушите ми.
- Не ти, радост моя, твоята кръв е решението. – опитах се да извикам, да се съпротивя, но се оставих на примамливото тръпнене в тялото си, предусещащо удоволствието. Миг преди да впие зъбите си в нежната кожа на врата ми, една самотна сълза се отрони по бузата ми. Не извиках от болка – такава нямаше. Удоволствието, което заля сетивата ми, бе равносилно на летен ураган, на дяволска страст, на удоволствие, което само един бивш ангел и настоящ демон може да причини на бъдещия такъв. Той смучеше кръвта ми, сякаш правеше любов с мен, играеше си, възбуждаше ме, докарваше ме до върха и ме сриваше със земята. Чувах стенания, достойни за най-изтънчения еротичен филм, докато не осъзнах, че идват от мен. Главата ми се замая, започнах да губя съзнание и усетих как края наближава. Вече си мислех колко съжалявам, че не можах да се извиня на мама и сестра ми за полюлея и вазата. Исках да се извиня и на всички покосени мъже и жени от феромоните ми. Тогава, в онези мънички стотни, преди Рос да отнеме напълно безсмисленото ми съществуване от лицето на земята, той спря и прошепна в ухото ми.
- Толкова е напълно достатъчно, радост моя, напълно достатъчно. Наслаждавай се на онова, което ти подарих. – всичко почерня пред очите ми, преди да успея да схвана какво има предвид.
Hi to koori – fire and ice – part 4
Събудих се, за пореден път. Всъщност, зарадвах се, че се събудих. Чувствах се странно, впрочем странно се чувствах последните няколко пъти, когато се събудих, но сега бе по-странно и от тогава. Пращях от енергия и желание да излетя през прозореца и да изпробвам крилата си. Станах бързо и веднага се спуснах към банята. Да видя новите си придобивки. Когато видях обикновеното си лице, толкова се разочаровах, че чак се просълзих. По дяволите!!!!!! Разочарованието изгори вътрешностите ми. Мамка му и Рос. Замислих се дали всичко не е било един сън. Тогава още повече изпитах съжаление. трудно признах пред себе си, че цялата история ми е харесала. Нямаше какво да се направи. Било е сън, един прекрасен сън, но просто сън. Тогава започна да ме обзема гняв! Ударих по огледалото с всичка сила, крещейки името на онзи демон от съня ми. Сълзи замъглиха очите ми, гняв изпепели съзнанието ми. Тъкмо си мислех, че ми се беше случило нещото, което съм чакала цял живот, а то да се окаже един сън. Чувствах се толкова предадена, толкова нещастна. Излязох от банята без да погледна назад. Отидох в кухнята и запалих пътьом цигара. Бях мнооого вбесена от кретенизмите, които се случваха. Не беше честно. Изпуших цигарата си в съжаление и си легнах отново, не исках да правя нищо сега, просто да заспя за неопределено време, с надеждата, че може би отново ще потъна в магията на този сън. Завих се и заспах разплакана, с омраза към всичко.
Отворих очи. След време. Незнам колко време беше минало, съжалявах, че се будех. Станах и минах покрай прозореца, не отчитайки факта, че всичко навън е побеляло от сняг. Влязох в банята, изживявайки поредното си дежа ву – сякаш само това правех напоследък. С полуотворени очи от съня и се измих. Вдигнах глава и с ужас видях, че огледалото е счупено. Какво, по дяволите?!?!?! Спомних си, че преди да си легна го бях ударила, ала чак да го счупя!? Нещо гнило имаше. Започнах да се замислям, ала съзнанието ми бе като бял лист хартия. Бял… бяло… навън бе побеляло… КАКВО?!?!?? Изтичах към прозореца и наистина земята бе покрита със сняг. Сняг през септември?! Включих телевизора да видя какво съобщават и посрещнах втори шок – по новините говореха как хората се подготвят да посрещнат новата година. Беше предпоследния ден на декември. Отворих уста да се възмутя и останах известно време така. Декември, сняг, счупено огледало. Сън. Спала съм три месеца. Поправка, продължавам да спя. Това не беше възможно. И тогава започна да ми просветва. Поех си дълбоко дъх и изкрещях с всичка сила:
- РОООООС!!! – нищо. Повторих. Пак нищо. Понечих да потретя, когато усетих нечии ръце да ме прегръщат изотзад. Отпуснах се и сълзи закапаха от очите ми.
- Не е било сън. – прошепнах облекчено.
- Да, радост моя, не беше сън. Радваш ли се? – кимнах и се завъртях в ръцете му, сгушвайки се в топлата му прегръдка. Той ме притисна към себе си и ме остави да се наплача в мълчание. Не исках да бъда никъде другаде и с никой друг в този момент. Когато подсмърчането ми спря, се отдръпнах и го блъснах с юмрук в гърдите и го залепих в стената. Спуснах се към него и го сграбчих за врата.
- Защо ми причини това? Защо? Защо трябваше да ме вкарваш в тая ситуация? Защо ме накара да съжалявам, че не е било истина. Кажи, Рос!!! – той с лекота се освободи от хватката ми и се наведе към лицето ми.
- За да осъзнаеш, че искаш да е истина, радост моя. – впи устни в моите и за пореден път ме остави без дъх. Омекнах в ръцете му и се оставих да ме занесе до стола, където седна и ме положи в скута си, гушвайки ме плътно. Прошепна ми тихичко:
- Благодаря ти.
- За какво?
- Че ми даде кръвта си. Вече съм пълноправен демон. – мъничка вена запулсира нервно на челото ми.
- Какво имаш предвид? – попитах тихо, а сянка падна на лицето ми.
- Ами, радост моя, с твоята кръв най-накрая съм пълноправен демон и силата ми е пълна. Мнооого съм ти благодарен. – пробвах дали ако повикам чашата с вино от масата, ще дойде - тя дойде. Отпих с удоволствие и му казах:
- Хмм, моята кръв, викаш, те направила пълноправен демон, а?
- Ммда.
- Моята, а? – люснах му чашата с вино в главата и скочих вбесена. Той гледаше тъпо през струйките течност, които се стичаха по лицето му.
- Ама, радост моя, какво…? – посочих му вратата или прозореца, по желание, затропах с крак ядосано. Мръсният му бъдещ салам! Ще го убия.
- Как смееш! Да съм ти давала кръвта си случайно, по желание?! Не!!! Няма за какво да ми благодариш.
- Напротив! Ако не си искала, изобщо нямаше да мога да я пия. Но мисля, че ти ще ми благодариш?
- Защо? – попитах, крайно учудена. Той щракна с пръсти и разголи леко гърдите си. Изведнъж краката ми се подкосиха и дъхът ми спря, докато възбудата ме тръшна като тесто върху дъска на земята. Дишането ми се учести, стана ми адски горещо и единственото, за което жадувах беше неговото докосване. Той се приближи и коленичи до мен. Протегна ръка и бавно я прокара през деколтето ми. Изстенах неистово, извивайки се към него. Той се засмя гърлено. Това ме вбеси и в мъглата на възбудата се пресегнах и го сграбчих. Дръпнах го рязко към себе си и той падна върху мен, потъвайки в целувката ми. Не се задърпа, напротив, сякаш само това чакаше, отвърна не по-малко страстно на прегръдката ми, притискайки се толкова силно, сякаш искаше да станем едно. Целувката стана дълбока и възбуждаща. Ръцете му шареха по тялото ми, моите не оставаха длъжни. Стаята се изпълваше със звука на стенанията и въздишките ни. Бяхме почти потънали в забрава, когато на вратата се звънна. Двамата спряхме сепнато и се спогледахме. Кой, по дяволите, ме търси, при положение, че съм спала три месеца? Рос вдигна рамене и седна на пода по турски. Погледнах го в очакване да изчезне, ала той не реагира, само измърка тихичко. Отидох към вратата, без да ми пука за вида ми. Отворих и останах с отворена уста. Беше бившият ми.
- Какво правиш тук? – попитах го раздразнено. – той се втурна през вратата и ме прегърна бурно.
- Джой!!! Най-накрая! Ти си се върнала! Толкова пъти те търсих, ала никой не отваряше. – измърморих нещо, докато си припомнях, че съм спала 3 месеца. Преди да успея да му отговоря нещо, Рос се появи и като змиеподобно същество се уви около мен. Имах чувството, че дори щеше да изсъска срещу бившия ми, за да покаже, че си пази територията. А Алън, въпросния бивш, леко втрещен погледна първо Рос, който от време на време едва ли не, стрелваше леко раздвоен език, а после и към мен, изумено гледайки как аз бавно вдигам ръка, хващам досадното влечуго за ухото и с небрежно замятане на ръката, го хвърлям към стената, където той залепна като картина.
- Влез, Алън, нещо за пиене? – попитах, докато една чаша с вече налято вино, се носеше бавно към мен. Алън се строполи на дивана и отвори уста, ала от нея не излезе нищо. Рос леко се отлепи от стената и бавно се свлече към пода, редом с парчета мазилка. Щеше да има основен ремонт. Изправи се и тръгна към мен. Погледнах го свирепо и той седна бързо на другия стол.
- Джой, какво става тук!? – попита Алън, гледайки ту мен, ту Рос.
- Няма нужда да знаеш. Казвай за какво си дошъл и си върви. - търпението ми започваше да се изчерпва и към двамата.
- Дойдох да те видя, Джой. Три месеца беше изчезнала вдън земя. – обидено ми каза той.
- Близо си, просто си направих един зимен сън. – той вдигна въпросително вежда. Махнах с ръка, че няма значение. Разтрих слепоочията си. Всичко се движеше с бясна скорост.
- Джой, знам, че отдавна не е моя работа, но какво правиш с тоя изпаднал тип? – попита Алън, гледайки правещия се на разсеян Рос.
- Частта с това,че е изпаднал, си я познал много добре. Това е Рос, поне си мисля, че се казва така, съдейки по вида му – можеш да се досетиш, че не е човешко същество. Доскоро… хммм допреди 3 месеца беше ангел. „Благодарение ” на мен, сега е пълноправен демон. Край на разказа.
- Ама… демон, ангел, втф?!?! – бившият ми започваше да губи нишката на разума. На мен ми харесваше да го втрещявам. Тъкмо щях да продължа със забавлението си, когато изведнъж се строполих на колене и започнах да се боря за глътка въздух. Рос се озова до мен секунда по-бързо от Алън, и ме сграбчи в прегръдките си.
- Джой, ти умираш. – каза той с болка в гласа. Успях да изразя въпрос с погледа си, докато светът се въртеше пред очите ми и вече почти виждах адските порти да се отварят пред мен, май дори зърнах част от надписа „ Надежда тука всяка оставете, вий, що пристъпяте тоз праг!”
- Имаш нужда от кръв.
- Не искам да ставам демон… – успях да изграча.
- В тая игра няма искам-не искам. Става въпрос за живота ти.
- И чия е вината, Росенце. – изсъсках тихо. – Остави ме да умра. Алън, кажи на мама и сестра ми, че съжалявам за вазата и полюлея. Сбогом и на двама ви. В края на живота си успях да преживея вълнението, което търсех, не съжалявам… – затворих очи и се отпуснах. В следващия момент усетих една здрава плесница, която почти не ме уби. Отворих рязко очи и видях гневните лица на Рос и Алън да са надвесени над мен.
- Джой, ако не искаш да си умреш от бой, си затвори човчицата и остави на нас да се оправяме. – каза Алън. Погледна Рос и му кимна. Бях на протеста си, когато на забавен кадър Рос стрелна пръсти към Алън и разпори врата му. Кръв плисна навсякъде, включително върху мен и в устата ми. Без да имам възможност да изразя дивия си ужас, жаждата се надигна в мен с небивала сила. Сграбчих изстиващото тяло на бившия си мъж и започнах да пия червената течност, извираща от раната му. Усещах я навсякъде наоколо, миризмата й изпълваше ноздрите ми като наркотик. Ако не беше Рос да ме удържа, щях да счупя тялото на мъжа на две. Пиех, пиех, а жаждата не се утоляваше. Накрая усетих ,че някой ме откъсна от плячката ми и гневно изръмжах. Избърсах с ръка кръвта от устата си и я облизах от пръстите си. Погледнах картинката пред мен и еуфорията ме напусна, заменена от ледения душ на реалността. Алън умираше. Деляха го някакви си секунди. Спуснах се отново до него и протегнах ръце към безжизненото му тяло. Прегърнах го и отпуснах глава на неговата. Въпреки, че отдавна не изпитвах любов към него, каквато той изпитваше към мен, го обичах по свой си начин. Не исках да го загубя така нелепо, неестествено. Зарових лице в косата му и от очите ми закапаха сълзи. Толкова много сълзи, че след секунди напоиха цялото му лице и влязоха зад устните му. Рос стоеше настрана – за да не правеше нищо, или действах правилно, или просто нямаше какво да се направи. След известно време се отдръпнах от Алън и го погледнах. Сълзите ми, сякаш движени с магнит, се насочваха към раната му и бавно я затваряха. Не бях изненадана, просто бях щастлива. Алън отвори очи, когато и последната сълза свърши своята задача.
- Е, спасих ли те, Джой? – попита дрезгаво той и аз се засмях:
- Да, миличък. Повече, отколкото бе нужно.
- Е, радвам се. А сега, лека нощ. – измърмори той, сгуши се в гърдите ми и заспа. Веничката отново запулсира на слепоочието ми, докато го хвърлях да спи на дивана. Рос се изхили тихичко, доволен, че не само той е жертва на терора ми. Приближи се към мен и ме прегърна. Облегнах глава на рамото му и го попитах:
- А сега – аз какво съм? Ти си пълноправен демон, а аз – демон, вампир, ангел, чудовище ли съм?
- Ти си нещо много интересно, но за това по-късно. Нека те попрегръщам още малко. – утихнах в ръцете му, докато не чух:
- Обаче… Алън ще е интересно нещо също. Тъй като бе принуден да ти даде кръвта си, той е мъченик, а след като и бе спасен по тъй чудодеен начин – от горе може и да го вземат на трудов договор.
- Е, те сега я втасахме. – изхилих се аз. Рос вдигна ръка да погали главата ми, ала така и не я усетх там, където я очаквах. Вместо това почувствах странен допир някъде над челото ми. Повдигнах вежда въпросително, а Рос просто ме приближи до огледалото. В отражението си видях ъпгрейднатата си външност, която в добавка имаше вече рога и една нервно размятаща се опашка. Засмях се. Не заради клишето, а просто се радвах да видя, че не е било изобщо сън. Рос прокара ръка по обгърналите ме крила и те се разтвориха леко. Той пъхна пръстите си вътре и ме накара да замъркам като котенце пред прежда.
Ала, естествено, дори този мъничък момент на спокойствие ни бе отнет: в стаята изведнъж блесна ярка неземна свеглина – когато прогледнах, успях да различа силуета на стабилен мъжага с разперени крила – наистина жалко за кристалния сервиз и част от секцията. При повторно вглеждане, двамата с Рос възкликнахме:
- Джейсън, какво правиш тук?! – спогледахме се. Загърнах крилата си плътно и се обърнах към новодошлия за обяснение. Той видя нарастващото ми раздразнение, и предвид това,че ме познаваше до болка, бяхме израстнали заедно, нали ми се водеше брат уж, Джейсън започна да пристъпя нервно от крак на крак, прибирайки плахо крилата си.
- Ъ.ъ.. ъ, здрасти, Джой. Виждам,че си се забъркала с тоя идиот Рос.
- Да, това и сама мога да го видя, Джейсън. Искам да ми кажеш какво правиш тук и да знаеш, че си искам любимия кристален сервиз цял, нали във вас, ангелите, е заложена съзидателната сила, та може да го направиш. Изобщо няма да те питам как така си ангел, как така се познавате с идиота до мен и прочее. Та давай по същество.
- Ами, сестричке, тоя до тебе направи малко мазало в Рая и го изгониха. Той знаеше,че ти си единствения му шанс за спасение и цъфна веднага при теб.
- Защо да съм единствения му шанс? – попитах, докато хванах Рос за появилата се опашка, докато бавно се насочваше към другия прозорец.
- Накъде бе, мойто момче? – попитах го и го върнах към мен. Той можеше да е станал пълноправен демон, ама май и мен си ме биваше.
- Защото си замесена от интересно тесто, Джой. – отвърна ангелът. Изчаках да продължи. – Мама е един от архангелите, а баща ти… ами… кхъ… той е онзи, който не може да се назовава.
- ТАТИ? Какво за тати?! – изревах аз.
- Иска да каже, че баща ти ми е шеф в момента.
- Тати е Сатаната? – изписках аз. В следващия момент червен цвят ме заслепи и всичко наоколо се запали. Отиде ми и персийския килим. За пореден път се опитах да възстановя зрението си и се наложи да понеса поредния си шок. Пред мен стоеше Тати. В целия си адски блясък. Той поздрави Джейсън и се спусна да ме прегърне. Когато се окопитих, в буквалния смисъл, вдигнах ръка и стиснах Тати за ухото, което много удобно беше удължено за целта.
- Така, Татенце, я сега да ми снесеш едно обяснениице, че и килим имаш да оправяш.
- Ааа, слънчице мое, килима брат ти ще го оправи, наред със сервиза. А за обяснението, аз таковата… – замънка той, докато се чешеше ту по единия рог, ту по другия. Търпеливо го гледах, с нарастващо раздразнение. Той, а и другите двама, видяха надигащата се вълна от стъкла зад гърба ми и веднага се заеха да ми обясняват, един през друг. Нищо не разбрах, само ме заболя главата. Разтрих слепоочията си и седнах на единствения свободен и здрав фотьойл в хола ми, който заприличваше все повече на бомбардирана китайска колибка. Въздъхнах и оставих жуженето на квичащите същества срещу мен да утихне. Много ми дойде – мама е архангел, тати е Тати, брат ми е ангел-войн, гаджето ми е демон, бившият ми … и той незнаеше какво е. А сестра ми? Няма значение. И тя беше нещо, със сигурност.
- Искам само едно да знам, – започнах с твърд глас. Те изпънаха гърди в готовност да ми отговорят. – Какво съм аз? Дявол, ангел, демон, вампир…?
- Ами, слънчице мое, има една такава мъничка подробност. – каза Тати.
- Каква?
- Ти можеш да бъдеш каквото си поискаш. – той се усмихна и хвана лицето ми в ръце, изправяйки ме пред широката си усмивка. Вената, горката ми вена, щеше да се спука днес. Вдигнах ръце и хванах бузите му, разтягайки ги наляво-надясно.
- Тати, това трябва да ме успокоява ли?
- Афа не фее ли радфа фоне? Манията за феличие не фе ли нафигна у феб? – с надежда ме попита той, фъфлейки.
- Не.
- А не искаш ли да спасяваш човечеството? – с още по-голяма надежда ме попита брат ми.
- Не. – отново без да се замислям.
- Ами тогава какво искаш? – попита Рос.
- Освен да те изнасиля ли? – почесах се по брадата, докато Рос се опитваше или да потъне вдън земя, което визирайки погледа на Тати, не бе най-добрата идея, или да изчезне напълно, защото брат ми също не го чакаше с отворени обятия горе.
- Ами искам да си живея с тези невероятни сили, които имам според вас, и да си ги използвам както аз си знам, без да бъда ограничавана от Горе или Долу.
- Това може и да бъде реалност, поне от моя страна. – каза Тати, който все още хвърляше пламенни погледи на Рос, който се въргаляше по земята, за да се изгаси от страстта на татковия взор.
- Мама също би се съгласила, нищо че това е малко егоистично за вкуса на Горе, но нея доста я слушат, а и ти си нейната малка кифличка, така че… – вдигнах гневно очи към Джейсън и той млъкна. Доволни, двамата с Тати се приготвиха да си ходят, когато аз, с широка усмивка, ги спрях.
- Милички мои! Къде сте тръгнали тъй лежерно? Не забравяте ли нещо? – те се обърнаха към мен, спогледаха се и поклатиха отрицателно глави. Аз разперих ръце в красноречив жест, който показваше полу-разрушения ми апартамент.
- Ааа, това ли. Веднага ще се погрижим. – възкликна Тати и след като тупна Джейсън по рамото, изстреля едно бързо:
- Ти гониш! – и изчезна. Брат ми бавно загря ситуацията си и с тихи благословии, тъй като удоволствието на ругатните му бе забранено, се зае с възстановяването на апартамента ми. Е, не знаех, че възглавничките по дивана ми имаха розови панделки или че тапетите ми бяха на херувимчета, но явно силите му бяха с ограничен десен. Както и да е. Благодарих му набързо, казах му да прати поздрави на мама и му връчих Алън да си го носи, където трябва. Отдъхнах си, когато останах насаме с Рос. Той се ухили широко, лицето му бе покрито със сажди от поучителните погледи на Тати.
- Е, радост моя, значи искаш да ме изнасилиш, а? – попита той и бавно се приближи към мен.
- Мдаа, и още много други неща искам да ти направя. – той потрепери от желание:
- Какви, кажи ми!
- Ммм… – потупах с пръст брадата си и започнах да изреждам.
- Значи, искам да те разфасовам и да те пратя по магазините, искам да те пребия, да те издера, да те нахапя, да те разкъсам… – погледът му увяхна и той започна да се чуди откъде да избяга.
- … но искам и да те галя, да те целувам, да те размятам из леглото, навън в нощта … – той се обърна към мен с усмивка от ухо до ухо и се хвърли върху ми, гушвайки ме страстно, със съблазнително ръмжене.
- Какво си мислиш, че правиш, Джой Хевън Сет? – чух женски глас от прозореца. Видях майка си в пълния й архангелски вид и с отчаяние изстенах.
- Аааа, не! Рос, тая няма да я бъде, отиваме у вас! И се постарай да не се изтърси твоята рода.
- Слушам, радост моя! – изкозирува той и докато майка ми ме поучаваше с пръст, Рос ме грабна и заедно изчезнахме към неговата бърлога, където се отдадохме на вечна наслада…
… или поне се опитахме де…
THE END?! NO KIDDING?!
