Нощен рицар

Цигулката нежно звънеше в нощта. Нейните звуци огласяха мрачния град. Всяка нота изтръгваше по малко моето сърце. Мелодията беше тъжна, самотна, сълзлива. Бавният й ритъм напомняше за движението на две тела, докосващи се в чувствен танц. Последният танц на любовта. сякаш струните и лъкът си вземаха сбогом. За последен път алхимията на този инструмент се превръщаше в произведение на изкуството, което бе достойно и за най-изтънчените уши.

Нощта над града отдавна се бе спуснала и вече с нежната си ласка бе приспала по-голямата част от обитателите му. Приютена в плътната прегръдка на мрака, лежах под навеса на една тераса. Бях свита на кълбо, а мелодията на цигулката ме покриваше като наметало. Очите ми бяха затворени, дишането – спокойно. Не спях. Почивах си. Първата част на превръщането бе преминала. Треперенето ми беше спряло най-сетне и се радвах на хладната вечер, която отнемаше последните следи от треската ми.

Макар мелодията да бе предназначена да ме приспи, този, който я свиреше, беше наясно, че това е невъзможно вече. Последните нотки отшумяха, носени от вятъра надалеч. Секунда след звука на оставена цигулка, силни ръце ме взеха в прегръдката си и нисък глас зашепна в ухото ми.

• Време е. Приготви се. Вярвам в теб. – след това кратко окуражение, ръцете ме изправиха и обърнаха с лице към спътника ми. Светлините на града под нас се отразяваха в по начало зелените му очи, които сега грееха в пурпурно. Кимнах му леко и отворих уста, за да поема дъх. Отметнах глава назад и се загледах в звездите, които ставаха свидетели на случващото се. В главата ми все още звучеше тъжната мелодия на цигулката, ала нямаше съжаление у мен. Мъжът ме притегли бавно към себе си и устните му докоснаха челото ми. после се спуснаха по двете бузи, за да стигнат до нежната кожа на шията ми. Задържаха се на пулсиращата все още вена малко под брадичката ми и продължиха надолу към първоизточника й. Всяко докосване оставяше огнени следи, които бяха далеч от удоволствието на страстта. Когато движението му замря в ямката между гърдите ми, си поех дълбоко един последен дъх и усетих убождането. Зъбите му се впиха в мястото, откъдето извираше живота ми. Устните ми се разтеглиха в усмивка и ръцете ми се заровиха в косите на Нощния рицар. Усмивката ми се разшири при мисълта за името, с което наричахме вампирите.
  

  Нощни рицари. Същества, принадлежащи на нощта, създадени само с една цел – да открият своята Дама, за да й служат. Мъжете прекарваха целият си живот от момента на превръщане в търсене. Имаха само една следа – кръвта на тяхната Дама грееше във виолетово, когато я докоснеха. Това означаваше докосване на хиляди жени, но по-лошото беше, че за да завърши всичко щастливо, Дамата трябваше да даде съгласието си. Една от всеки сто приемаше да сложи край на досегашния си живот, за да премине на това следващо ниво. Останалите деветдесет и девет означаваха моментална смърт за рицарите. Безсърдечни същества са това Дамите.
  

  Моят Нощен рицар имаше късмет. Аз се съгласих. Втората част от превръщането бе към своя край, както и пурпурната течност, която бе извор на досегашния ми живот. С всяко туптене на сърцето ми, се приближавах към целта. Ала вместо тялото ми да отслабваше и силите да ме напускаха, се случваше точно обратното. Колкото повече той пиеше от мен, толкова по-здрава се чувствах. Кръвта ми се превърна в пламъци, които поддържаха живота ми, диханието ми бе заменено с изкусителния аромат на цветята убийци, за да привлича жертвите ми. Устните придобиха аления цвят на кръвта. Очите ми заискриха в гладно виолетово, а косите ми се разстлаха абаносови върху ръцете на рицаря, с които притискаше тялото ми към себе си. Последната глътка бе изпита и той отметна назад глава със замъглен от наслада поглед. От устните му се пророни една единствена капка от кръвта ми, която облиза с едно бързо стрелване на езика си. Отдръпна се от мен и коленичи в краката ми. Вятърът развя дългите му коси, напуснали затвора на кадифената панделка.
  

• Милейди, животът ми е във вашите ръце, заклевам се да ви пазя с цената на всичко свято, да ви осигурявам всичко нужно, да не позволявам да бъдете нещастна и да бъда ваш верен спътник, слуга и всичко, което пожелаете. Приемате ли клетвата ми? – вдигнах ръце и обхванах нежно лицето му. Допрях чело о неговото:
  
• Да, Рицарю, приемам твоята клетва и с това ставам Дама на Нощта. – той извади камата си и направи недълбока резка отстрани на врата си. Третата фаза на превръщането започваше:
  
• Проливам кръвта си за теб, мое сърце. Приеми я в знак на вечно обвързване на нашите тела и души. Пий от кръвта ми, мое сърце, защото я давам доброволно на теб и само на теб. Превърни се в пеперуда на нощта и следвай полета на съдбата. – наведох се и с устни поех капките рубинена течност. Жаждата надделя и се нахвърлих върху него. С всяка глътка усещах как се създава физическа и духовна връзка между двама ни. Неразрушима връзка, която щеше да трае векове, докато сме живи.
  

  Когато утолих жаждата си, дойде ред на последната стъпка – печатът, с който щях да сложа официалния край на досегашния си живот и да поема по пътя на съдбата си. Път, предначертан от деня на моето раждане, който ме свързваше точно с този рицар завинаги.
  

  Кървавите ми устни се докоснаха до неговите и в ритуал, стар като света, наречен целувка, скрепихме съюза си. Силата на чувствата, които ме заляха в този момент би скършила смъртното ми тяло, ако не бях предприела това пътуване и не бях захвърлила смъртността си. Само една истинска Дама може да понесе силата на любовта между нея и Нощен рицар. Усмихнах се, докато целувката се задълбочаваше. Предстоеше едно изключително приятно дълголетие.
  

  Отново зазвуча цигулка, ала призрачна ръка прокарваше лъка по струните й. Мелодията бе далеч от тъгата и скръбта. В звуците й се събираше цялото щастие, което изпитвахме, струните й издаваха нашите чувства и ги разнасяха над града, за да разберат всички останали. Да знаят за нашия съюз. Тази нощ животът на един Нощен рицар бе спасен. Затова, следващият път, когато някой ви докосне уж случайно в забързаното ви ежедневие, не бързайте да се отдръпнете, може да е вашият шанс да се превърнете в Дама.
  

  
  

Отдавна загубената чест

Войната е нещо, което убива всичко човешко, и в същото време – по време на война се разбира кой притежава истински качества, правещи го човек. Когато става дума за война и битки, западната култура не напразно е наричана варварска. Жажда за кръв, за смърт и победа, но не за висша цел, просто затова да се наречеш победител. Да погазиш по-слабите от теб, да стъпчеш жалкия им живот, да ги подчиниш на великата си воля. Оръжията се създават по количествени качества – колко повече трупове добавят към списъка с един откос. Няма да позволим на никой да се опита да ни покаже, че войната е и нещо повече. Тя не е само трупове, тя не е само жалеещи вдовици, осиротели синове и дъщери, надживели децата си родители.

Преди около 2606 години, войските на две китайски царства – Чу и Дзин, се срещат в голяма битка. Воините на Чу разгромяват напълно врага, съветниците на владетеля му предлагат на мястото да бъде издигната кула на победата. Владетелят, потресен, възразил:

“Нима не знаете какво означава думата война? Написана, тя се състои от два йероглифа – “копие” и “спри”. Да бъдеш воин – значи да предотвратиш насилието, да оставиш настрана оръжието, да не загубиш величието си, да установиш в страната мир и да увеличиш благосъстоянието на хората. А сега заради мен телата на воините от двете царства лежат на бойното поле, защото аз използвах насилие. Заради мен бе извадено оръжието, защото аз не позволих да бъде оставено настрана. А щом съм позволил да се извади оръжието и съм използвал насилие, мога ли да запазя своето величие? Аз тръгнах срещу волята на много хора – как мога да установя мир в страната? Аз извлякох изгода от несгодите и страданията на другите – как мога да кажа, че съм увеличил благосъстоянието им? Не, по-добре е да издигнем тук олтар и жертвите да поднесем на нашите сиятелни предци и да им обявим за моите деяния…”

Къде е тази чест сега? Кой владетел би отказал да бъде възвеличавана победата му в днешно време? Та нали ако не бъде публикувана в поне няколко социални мрежи и медии, ако не бъде разпространена достойно в онлайн пространството и електронните и печатните медии, няма да бъде истинска тази победа? Кой владетел би признал, че това, което е извършил, за да достигне победата, е жестоко, нечовешко, че за да победи, е прегазил волята на толкова много хора? Страданието и несгодите на другите са били негов коз? Не, няма подобни владетели днес. Честта на воина във всякаквите му форми отдавна е изгубена.

Къде са онези хора днес, за чиято една достойна постъпка се говори с векове? Какво достойно нещо си направил ти? Или аз? През живота ни нима можем да се похвалим с постъпки, които да не са егоистични? Нима сме способни да открием отново човешкото у себе си и да направим нещо, което да е чест за нас? Дали трябва да стане световна катастрофа, да измре повече от половината човечество, за да решим, че все пак си струва да дадем шанс и на другите да се докажат, че имат качества? Какво би ни струвало да покажем уважение на онези, които мислим, че заслужават? Какво би ни струвало да им кажем колко ги ценим?

Не, цената е твърде висока. Ние не можем да преклоним глава пред някой, това е под достойнството ни, което не струва нищо. В Азия, по-точно в Япония, знаят колко струва един поклон и не се скъпят да го правят, защото имат чест. А ние – не можем дори на собствените си родители да благодарим, че са ни отгледали. А да уважим врага си – че е достоен противник, че и той има неща, които цени и обича в живота си, и той има семейство и качества? Никога!

Чест. Достойнство. Уважение.

Къде са те сега?