LOVE AND LAUGHTER

LOVE AND LAUGHTER

AI TO WARAI

 

Усмивка. Смях. Забавление. С тези думи Карин би описала най-добрия си приятел Такеру. За нея, този човек беше нейният бряг в безбрежното море на живота. Карин преживяваше разделите и проблемите в живота си доста тежко, приемаше нещата навътре и трудно се съвземаше след ударите на съдбата. Особено зле преживяваше прекратяването на връзка с мъж. През последните години попадаше все на пълни загубеняци. Влюбваше се до полуда, преживяваше вихрени и недотам вихрени романси, а накрая се оказваше поредното разочарование. В продължение на вече малко повече от 8 години, Карин и Такеру бяха много близки приятели. Запознаха се в гимназията. Той бе с една година по-голям от нея. В един зимен ден, Карин бе нападната от кучета на улицата. Въпреки тълпата, която се насъбра, единственият който й се притече на помощ, бе едно високо, русоляво момче, което разгони кучетата с няколко ритника. Бе я вдигнал на ръце и я бе завел в близката болница, тръгвайки си без да й каже името си.. След преживения шок, Карин не бе проговорила повече от месец, докато се бори вътрешно ужаса си и с желанието си да го види отново и да му благодари. През това време, тя още незнаеше, че той е от нейното училище.

Месец и половина след случката, Карин се беше насочила към училищния стол да си вземе нещо за обяд, когато спря като вцепенена. На една от пейките до прозореца, бе седнал той. Около него се беше насъбрала тълпа и всички се смееха. Той само се подсмихваше и наблюдаваше реакцията на останалите след шегата, която бе казал. Нещо в погледа му тогава я накара да излезе и да се приближи, за да слуша от разстояние. Очевидно бе душата на компанията, всички го гледаха в очакване, с широки усмивки на лицата. Карин реши, че ще изчака и ще се опита да му благодари, когато се разотидат. Седна на съседна пейка и зачака. Неволно слушаше плътния му глас. Несъзнателно го погледна. Той се беше вживял в историята, която разказваше – понижаваше глас, където трябваше, размахваше ръце, подскачаше. Беше роден актьор. Наближавайки кулминацията, Карин се усети, че усмивка отдавна е разтеглила устните й. Историята беше толкова смешна, че в момента, в който той каза последните думи, тя вече се смееше неудържимо със звънък смях. Не можеше да се спре и се чудеше защо не чува другите да се смеят. Отвори очи и погледна към тях. Смехът й секна. На сантиметри от нея бе седнал той и с широка усмивка я чакаше да спре да се смее. Нямаше и следа от другите. Тя повдигна въпросително вежда.

-                     Отпратих ги. – каза й той. – Исках да ти обърна специално внимание, след като ти май единствена разбра шегата в цялата история. Карин отвори уста да каже нещо, но не излезе и дума. Не бе говорила от месец и половина. Учуди се, че изобщо изяви желание да му каже нещо.  Извади тетрадка от чантата си и му написа:

Историята беше изключително забавна,

благодаря ти, че ме разсмя.

-                      Защо пишеш?! Не можеш ли да говориш?! – изненадано я попита той. Тя кимна. – но ти се смееше с глас, значи не си няма! Тогава защо? – тя извърна поглед. След малко написа:

 

Психоложката каза, че е следствие на преживения шок. До няколко месеца може да се оправи. Дойдох при теб днес, за да ти благодаря за тогава. Ти спаси живота ми! Ако не се беше притекъл на помощ, кучетата щяха да ме разкъсат жива.

Вдигна глава навреме, за да види сянката, която мина по лицето му.

-                      За съжаление, не е било достатъчно навреме, има сериозни последствия. – в гласа му звучеше тъга. Тя се протегна и го стисна за ръката.

Какви глупости говориш!!! Не е твоя вината!!!

Надраска набързо тя. Той се усмихна.

-                      Аз съм Такеру. Приятно ми е. Радвам се, че успях да те разсмея. Ако имаш нужда отново от това – аз съм насреща!!! – протегна й ръка. Тя я пое колебливо и написа:

Аз съм Карин. Радвам се, че те срещнах.

Той и кимна усмихнато и стана да си ходи. Тя усети внезапното желание да го спре. Ала вече бе далеч, за да го хване.  Опита се да извика, отново тишина. Трескаво се чудеше какво да направи. Опита се да извика отново. От гърлото и се изтръгнаха жалки нечленоразделни звуци. Не се отказа. На третия път успя да изкрещи:

-                      ТАКЕРУ, БЛАГОДАРЯ ТИ!!! – Той застина насред пътя си. Завъртя се изненадан и видя разплаканото й лице, на което грееше най-щастливата усмивка, която някога е била отправена специално за него. Затича се към нея, грабна я и я завъртя във въздуха, предизвиквайки отново звънкия й смях.

Това бе началото на тяхното приятелство.  Карин успя да проговори нормално само след още 2 виждания с Такеру. Нямаше човек в училището, който да не ги познаваше – двойката приятели, вечно засмяни, вечно заедно, вечно неотткъсващи поглед един от друг. Всеки си мислеше, че ходят. Истината бе, че бяха просто приятели.

През следващите години, макар и неразделни, всеки вървеше по своя път, преживяваше своите възходи и падения, но накрая на деня, и двамата с нетърпение чакаха да се чуят и да си разкажат какво се е случило на другия.  С времето, обаче, приятелските чувства, които Такеру изпитваше към нея, започваха да отстъпват на едни други, по-дълбоки.  Започваше да забелязва женствената й страна, започваше да се усеща привлечен. Без да се усети, се оказа хлътнал до уши в най-добрата си приятелка. Изтъркана история, нали? Все по-трудно приемаше излизанията й с други мъже, но искаше да е щастлива и перфектно осъзнаваше, че ако й признае чувствата си, приятелството им щеше да е невъзможно. Ревнуваше, когато прекарваше безсънни нощи в мисли как някой друг я докосва и я има. Неистови усилия му костваха, за да не отиде да пребие поредното влечуго. Незнаеше как да отговаря на въпросите й, защо не си намери някое момиче. Как можеше да й отговори, че вече го е намерил и то е пред него, на ръка разстояние и,  в същото време,  на края на света.

Поздравяваше се сам за невероятната воля и сила, която показваше в отношението си към нея, защото тя изобщо не го възприемаше като мъж. Няколкото пъти, когато бяха отивали заедно на почивка, наемайки една стая, почти го бе докарвала до инфаркт, разхождайки се полугола пред него – само по бельо. Или въпросното бельо го посрещаше в банята рано сутрин, след като е прекарал поредната безсънна нощ в копнеж по нея, докато тя спи на сантиметри от него. Трябваше само да се протегне. Беше време да го обявят за светец. Единствените свободи, които си позволяваше в тези редки моменти, когато тя спеше в пълно неведение за чувствата му, бяха да прокара пръсти през косата й, да погали голото й рамо, да докосне бузата й.

В момента се намираше в подобна ситуация. Карин бе дошла в апартамента му, разплакана, хълцаща и изключително нещастна. Поредният й приятел  й беше изневерил с майката на някаква нейна приятелка. Това беше голям удар за нея, а и за Такеру. Проклинаше мислено копелето и с наслада му чупеше носа и кокалите във фантазиите си, докато Карин плачеше притисната плътно в прегръдките му.

-                      Кажи ми, скъпа… как точно искаш да го убия? Бавно и болезнено или бързо и още по-болезнено? – попита я той сериозно. Въпреки болката си, тя успя да се засмее.

-                     Такеру, ти си най-скъпият ми човек! Щастлива съм, че те познавам и че те имам до себе си. – той спря да я гали и прегръдката му се затегна. Господи, това момиче разбиваше сърцето му на малки парченца и го разпръсваше на вятъра.

-                     Аз се чувствам по същия начин, Карин. – дрезгаво прошепна той в ухото й и вдиша от аромата на косата й. Главата му се замая. Искаше да й признае, думите бяха на езика му. Слушаше хълцането й, крехкото й тяло се тресеше в ръцете му. Господи, колко си жесток!!! Пое си дъх да й каже, когато на вратата се позвъни. Карин скочи от прегръдките му и отиде към кухнята да си изплакне лицето. Той стана, мислено ругаейки и чудейки се кой ли е. Отвори вратата и лицето му се вкамени. Беше последният на Карин.

-                      Какво искаш? – попита го с тих заплашителен глас. Оня се ухили:

-                     Мойта мадама тука ли е?

-                     Тя не е вече твоя. – изсъска му той.

-                     Ем, че как!? Моя си е бе! –  Такеру усети, че Карин влиза в стаята. Нищо не можеше да направи.

-                     Пиленцееее, защо избяга така! Аз само й правех масажче, бе!!! – Карин пребледня от гняв. Понечи да мине през Такеру и да удари влечугото, ала бе спряна.

-                     Карин, отиди в другата стая.

-                     Защо, искам да го смачкам тоя кретен!

-                     Моля те, Карин. – тя отстъпи, смаяна от железните нотки в гласа му. Не можеше да им се противопостави. Отиде в хола и зачака. Чуваше само шепот.

В това време Такеру говореше на влечугото:

-                      Слушай сега, мойто момче. Ако още веднъж се доближиш до МОЕТО момиче и на 300 метра, да знаеш, че всичките ти близки ще се съберат на жито. – оня понечи да попита нещо, ала Такеру го прекъсна с жест.

-                     Днес съм в добро настроение, затова ще си отидеш само с предупреждение. – Такеру замахна и стовари юмрука си с всичка сила в черюстта му. Той се свлече държейки с ръце носа си, от който бликаше кръв.

-                     Това е, защото ме дразниш. А това е за нея. – последва втори юмрук и с един ритник го запрати надолу по стълбите към тротоара, след което затръшна вратата.  Обърна се и видя, че Карин се е облегнала на стената и го гледа. В първия момент, той незнаеше какво да каже.

-                     Твоето момиче, а? – попита тя с непроницаемо изражение. Той вдигна рамене, чакайки присъдата си с наведен поглед. Чу как тя се раздвижи и го приближи. Обви ръце около кръста му и се надигна да го целуне по бузата. Сърцето му пропусна удар-два, след което запрепуска с 200 из града.

-                     Благодаря ти, Такеру. – простичко каза тя и облегна глава на гърдите му. Ръцете му се свиха в юмруци, отказвайки да предприеме каквото и да било, ала загуби битката с волята си и я прегърна. Искаше да се наслади на това да притиска тялото й до своето.

-                     Свободен ли си тази седмица? – попита тя в гърдите му.

-                     Защо?

-                     С него щяхме да ходим на Бора Бора за една седмица. Искам да отидем аз и ти. – коленете му омекнаха – той и тя – на Бора Бора – за седем дни и нощи – сами – те, звездите, морето и луната – тя по бански – ах, сладко мъчение.(Еееех, и на мен ми се иска на Бора Бора!!! ) Кръвта нахлу в главата му. Ако беше възможно, ушите му биха изпускали дим.

-                       Иска ли питане дали съм свободен! – с леко дрезгав глас й отговори. Тя го погледна и разцъфна в усмивка.

-                     Няма друг на света, с когото да искам да отида там освен с теб сега. – ако не беше мъж, щеше да се разплаче от подобно признание. Колко още щяха да му издържат нервите и волята? След няколко обаждания тук там, един-два скандала с подчинените, Такеру успя да си освободи изключително натоварената седмица, за да замине с Карин. Събраха си багажа и отпрашиха към Рая!

След доста изморително и дълго пътуване, те най – накрая стовариха куфарите си на пода на прекрасната малка дървена колибка на брега на самотния частен залив. Оборудвана с всички екстри, че и някои в повече,  къщичката навяваше само и единствено идеи за секс. Всичко бе направено с цел да го улеснява. На Такеру му прилоша. Щеше да е много дълга седмица. Обърна се да подхвърли нещо, когато видя Карин да тича боса по плажа и да се плиска сред вълните. Огряна от слънцето, с развята коса, с ехтящия й смях, му се стори невероятно красива и сърцето му се присви от любовта, която изпитваше. Тя се спря и се обърна да го извика. Той й махна с усмивка. Знаеше, че беше на ръба на търпението си. Нямаше да издържи дълго. На тази почивка щеше да й признае чувствата си. Ако не можеше да му отговори – такава е била съдбата му, но нещата не можеха да продължават вечно. Четири години кри какво изпитва към нея, но просто вече му се струваше невъзможно. Чака я достатъчно. Да, беше решил.

И така, първите 3 дена минаха без да успее да събере кураж да го стори. Всеки път, когато му се струваше, че атмосферата е подходяща, тя му се усмихва, плуват заедно, пият вино на верандата или просто си говорят, изведнъж получаваше пристъп на паника и не успяваше да произнесе и дума от това, което искаше да й каже. На четвъртия ден вечерта той пиеше на терасата и я чакаше да се изкъпе, за да използва и той банята. Чу шум отвътре и се обърна да види дали е излязла. Чашата се изпълзна от ръцете му и тупна в пясъка, когато той видя силуета на голото й тяло, очертан на светлината от банята. Обърна се рязко на другата страна и хвана устата си с ръка. Господи! Сърцето му биеше като след маратон. Кръвта му бушуваше в главата и в другите подходящи места. Чу стъпките й зад гърба си и застина.

-                      Такеру, какво има? Защо дишаш така учестено? Добре ли си? – тя дойде, слава богу бе по халат, и коленичи пред него. Той избягваше погледа й. Тя се протегна и сложи ръце на коленете му, което разтвори халата й. Това преля чашата на търпението и волята му. С едно движение я грабна на ръце и влезе в къщата. Не обърна внимание на протестите й. Хвърли я на леглото и се надвеси над нея, хванал ръцете й над главата й.

-                     По дяволите, Карин!!! Какво си мислиш, че правиш, облечена само така. – тя го гледаше уплашено без да разбира какво й говори. Със свободната си ръка се протегна и докосна устните й. Тя несъзнателно ги отвори. С тихо изръмжаване, той се предаде на импулса си. Наведе се и впи устни в нейните. Усети как тялото й се напрегна от изненада. Не го интересуваше. Единственото, което си мислеше, бе колко меки и сладки са устните й. Прокара език по тях и ги разтвори, за да изследва устата й. Когато го направи, чу тих стон от нейна страна. Отдръпна се за момент да провери защо. Очите й бяха притворени, дишането й учестено, устните бяха влажни от целувката му. Наведе се и я целуна отново. Този път тя му отвърна, което го влуди. Отпусна ръцете й и те го прегърнаха, притискайки го към тялото й. Неговите зашариха по кожата й, изтръгвайки нови стонове от гърлото й. Когато пръстите му понечиха да развържат станалия излишен вече халат, той се спря с нечовешки усилия и воля. Затвори халата и се приближи на сатнтиметри от лицето й. Погледна я в замъглените от страст очи.

-                     Карин, трябва да осъзнаеш, че аз съм мъж, преди това, че съм ти приятел. Моето търпение и издръжливост не са вечни. – след тези думи той изхвърча навън в нощта, оставяйки я бездиханна и невероятно объркана.

Такеру вървеше по плажната ивица, опитвайки се да събере мислите си  и да възвърне самообладанието си. Усетил вкуса й, докосвал тялото й по този начин, оттук насетне въздържанието му щеше да е невъзможно. Благодареше на съдбата, че го бе спряла на време, преди нещата да са станали сериозни. Нямаше да си прости, ако бе продължил насила, без взаимност.  Прокара нервно ръка през косата си. Чувствата му заплашваха да го задушат. Не знаеше какво да прави. Трябваше да се прибере скоро.  Не знаеше как ще я погледне в очите.

След половин час прекрачи прага на къщата. Лампите бяха загасени. Насочи се към леглото си, облекчен, че тя е заспала. Легна си и се обърна на една страна. Ръката му докосна нещо. Отвори рязко очи. Карин бе все още в леглото му  и спеше. Какво да прави, ужасено се попита. Преди да открие сам отговора, тя се размърда и с тих стон се намести в прегръдките му. За кого ли го взимаше?

-                     Такеру, радвам се, че се върна. – измърка тя и се притисна плътно в него. Доплака му се. Тази жена беше безсрамна! С въздишка, той се примири и си наложи за пореден път да се сдържа. Прегърна я и заспа, наслаждавайки се да усеща тялото й в ръцете си.

Събуди се, чувствайки празнина до себе си. Протегна ръка и заопипва леглото. Не намери нищо, това го събуди окончателно. Скочи и се огледа. От нея нямаше и следа. Излезе от къщата и огледа плажа. Вълна на облекчение го заля, когато я откри да плува на около стотина метра от него. Загледа се в нея. в следващия момент осъзна, че облекчението му е било прибързано. Нещо не беше в ред. Тя не плуваше – тя се ДАВЕШЕ.  След сочна псувня той затича по пясъка. Молеше се да стигне навреме. Господи, не ми я отнемай! –повтаряше си наум. Наближи мястото и се хвърли във водата. Малко преди да стигне до нея, тя потъна. Сърцето му сякаш спря. Гмурна се и с няколко загребвания я намери и я хвана здраво. Борейки се с вълните и течението, успя да я изкра на брега, останал без сили. Нямаше време да мисли за себе си. Оказа й първа помощ.

-                      Хайде, Карин! Моля те, отвори очи! Не ме изоставяй. Моля те, не го прави, ти си всичко за мен. – нашепваше той. След поредното вдишване, тя се закашля. Той я обърна на една страна и я сграбчи в прегръдките си. Залюля се и остави сълзите си да се стичат свободно. Радостта му от това, че е жива го завладя. Ако не се беше събудил навреме, ако не бе успял да я види и да я извади… не му се мислеше. След няколко кашляния, тя успя да се съвземе и да задиша нормално. Отдръпна се леко и го погледна. Вдигна ръце  и докосна лицето му, където сълзите му се стичаха. Той сведе поглед и затвори очи. Карин рязко го прегърна и двамата останаха така, нямаше нужда от думи.

След известно време той я отдръпна от себе си и я вдигна на ръце. Занесе я в къщата и я остави отново на леглото. Понечи да й каже нещо, ала се светът причерня пред очите му. Последната му мисъл бе как иска да й каже, че я обича, опитваше се със сетни сили да й го каже, ала все не успяваше и се предаде.

Отвори очи. Изпитваше силна болка в крака и главата му се въртеше. Опита се да се надигне. Дочу плач от едната си страна и се обърна. Видя Карин с наведена глава да плаче.

-                      Карин… – със силно дрезгав глас я извика. Тя вдигна глава, стреснато. После с вик се хвърли на врата му, ръсейки неразбираеми думи. От всичко, което му каза, той разбра, че докато я е спасявал е настъпил каменна риба и имал невероятния късмет, че докторът на комплекса минавал наблизо и го спасил, а тя се страхувала да не го изгуби, молела се да оживее, обичала го безумно и не искала точно сега да го изгуби. Той я бе прегърнал и тъкмо разшифроваше последната част, когато думите й стигнаха от съзнанието му. Той я дръпна рязко от себе си и я погледна в очите.

-                     Какво каза току що?!

-                     Че не искам да те загубя…

-                     Не, преди това! – тя извърна поглед засрамено.

-                     За да ме питаш, значи си го чул. – промърмори тя.

-                     Искам да го чуя отново, сега, докато ме гледаш в очите, иначе ще си помисля, че сънувам. – прошепна той. Карин го погледна в очите и се приближи към лицето му.

-                     Когато снощи ме целуна, бях шокирана. Бях шокирана от това, че изведнъж ти показа, че си мъж, че ме целуна по този главозамайващ начин, и от това, че аз не исках да спираш. Никога не те бях възприемала така. Ти беше моят най-добър приятел. С теб съм споделяла какво ли не. Незнаех какво да правя. Плашех се от собствените си чувства. Когато после ме спаси, осъзнах, че може би има шанс да съм била привлечена от теб през цялото време. Ала когато миг преди да припаднеш ми каза, че ме обичаш, и още повече, когато изгуби съзнание, разбрах, че още от онзи момент, когато ме спаси от кучетата и ме вдигна на ръце, съм подтискала чувствата си към теб. Ти винаги си бил моят бряг в безбрежното море. Обичам те, Такеру. – взе лицето му в ръце и го целуна толкова нежно, че ръцете му се разтрепериха. Не можеше да повярва на ушите си. Случваше ли се наистина всичко това, Карин току що бе отвърнала на чувствата му. Намираше се в рая. Отхвърли разрушената бариера, която го спираше преди, и я прегърна силно, отвръщайки на целувката й по свой си начин, който остави и двамата без дъх.

Там, на онзи райски кът, където всичко бе възможно, двамата преоткриха себе си и най-сетне осъзнаха любовта си. Връщаха се с усмивка  назад. Само който не е чакал с години любовта си, който не е страдал, не е копнял през това време и не е намерил това щастие, не би разбрал това. Да обичаш някого с години, да го виждаш всеки ден и да трябва да си налагаш въздържание, да подтискаш чувствата си, да копнееш за частичка щастие… те намериха своето щастие в любовта и в смеха.