Ако можеш да живееш цяла вечност, за какво би живял?
В навечерието на продължението на вампирската сага Здрач, си припомних мотото на първия филм. Наистина се замислих – ако имах цялото време на света пред себе си, животът ми е безкраен, какво бих правила? Каква цел би ме теглила напред? Нима ако съм безсмъртна, парите и нормалните човешки потребности биха ме притеснявали? Бих ли се тревожила дали имам тоалетна хартия, дали ще ям днес, дали утре няма да ме уволнят? Дали изобщо бих работила за някого?
Оставих мислите си да се залутат в тази посока, докато отпивах чаша червено вино на дивана вкъщи. Беше спокойно, нямаше никой и се наслаждавах блаженството, което изпитвах. Вдишах дълбоко аромата на грозде, смесен със слънчеви лъчи, боровинки и дъжд, който лъхаше от Мерлото ми. Станах и се приближих към прозореца, за да запаля цигара. Светещите прозорци на блоковете бяха като кюлчета злато на фона на черното и зловещо нощно небе на София. В краката ми лежаха милиони животи, всеки един уникален, всеки един интересен със своята история. Всеки един беше безценен и трябваше да бъде изживян.
Моите двадесет и четири години ми се струваха много, а не можех да си представя да съм живяла, например, 240 години. Едва ли някой човек може де. 240 години работиш, близките ти угасват един по един, намираш нови, ала тях ги следва същата съдба, сама си, няма никой. Постепенно хората се превръщат просто в пейзаж, размазан на стъклото на бързо минаващ влак. Ритъмът става монотонен, няма нещо, което да не съм опитала, няма нещо, в което да не съм добра – за 240 години бих усъвършенствала почти всяка професия. Изчела съм всички книги, които са издавани някога. Изгледала съм всички филми. Музиката е единственото нещо, което все още ми доставя удоволствие. Само ако съм в настроение. Всъщност, вече създавам сама музиката си.
Но нещо липсва. Една голяма част от сърцето ми е празна. Няма с кого да споделя своята вечност. Защото човекът е социално животно, а единственото нещо, което е потребност независимо от статус, цвят на кожата, културна и религиозна принадлежност, е това да бъдеш с другата си половинка. Да си част от едно цяло. Единственото нещо, което би продължавало да разнообразява ежедневието ми след 240 години живот, това би била любовта. Не, изобщо нямам предвид да си с един човек цяла вечност. Предполагам, че някъде там, някоя специална двойка биха били идеален пример, но не всички сме такива късметлии. Каквото и да измисли човешкия мозък в технологиите, каквито и виртуални реалности да се създадат – нима няма всички пътища да водят към Рим? Замислете се и вие. Ще се радвам да чуя и вашето мнение. Какво бихте правили цяла вечност само и единствено във вашата неотразима компания или с кого бихте споделили вековете, които ви очакват?
