Нощен рицар

Цигулката нежно звънеше в нощта. Нейните звуци огласяха мрачния град. Всяка нота изтръгваше по малко моето сърце. Мелодията беше тъжна, самотна, сълзлива. Бавният й ритъм напомняше за движението на две тела, докосващи се в чувствен танц. Последният танц на любовта. сякаш струните и лъкът си вземаха сбогом. За последен път алхимията на този инструмент се превръщаше в произведение на изкуството, което бе достойно и за най-изтънчените уши.

Нощта над града отдавна се бе спуснала и вече с нежната си ласка бе приспала по-голямата част от обитателите му. Приютена в плътната прегръдка на мрака, лежах под навеса на една тераса. Бях свита на кълбо, а мелодията на цигулката ме покриваше като наметало. Очите ми бяха затворени, дишането – спокойно. Не спях. Почивах си. Първата част на превръщането бе преминала. Треперенето ми беше спряло най-сетне и се радвах на хладната вечер, която отнемаше последните следи от треската ми.

Макар мелодията да бе предназначена да ме приспи, този, който я свиреше, беше наясно, че това е невъзможно вече. Последните нотки отшумяха, носени от вятъра надалеч. Секунда след звука на оставена цигулка, силни ръце ме взеха в прегръдката си и нисък глас зашепна в ухото ми.

• Време е. Приготви се. Вярвам в теб. – след това кратко окуражение, ръцете ме изправиха и обърнаха с лице към спътника ми. Светлините на града под нас се отразяваха в по начало зелените му очи, които сега грееха в пурпурно. Кимнах му леко и отворих уста, за да поема дъх. Отметнах глава назад и се загледах в звездите, които ставаха свидетели на случващото се. В главата ми все още звучеше тъжната мелодия на цигулката, ала нямаше съжаление у мен. Мъжът ме притегли бавно към себе си и устните му докоснаха челото ми. после се спуснаха по двете бузи, за да стигнат до нежната кожа на шията ми. Задържаха се на пулсиращата все още вена малко под брадичката ми и продължиха надолу към първоизточника й. Всяко докосване оставяше огнени следи, които бяха далеч от удоволствието на страстта. Когато движението му замря в ямката между гърдите ми, си поех дълбоко един последен дъх и усетих убождането. Зъбите му се впиха в мястото, откъдето извираше живота ми. Устните ми се разтеглиха в усмивка и ръцете ми се заровиха в косите на Нощния рицар. Усмивката ми се разшири при мисълта за името, с което наричахме вампирите.
  

  Нощни рицари. Същества, принадлежащи на нощта, създадени само с една цел – да открият своята Дама, за да й служат. Мъжете прекарваха целият си живот от момента на превръщане в търсене. Имаха само една следа – кръвта на тяхната Дама грееше във виолетово, когато я докоснеха. Това означаваше докосване на хиляди жени, но по-лошото беше, че за да завърши всичко щастливо, Дамата трябваше да даде съгласието си. Една от всеки сто приемаше да сложи край на досегашния си живот, за да премине на това следващо ниво. Останалите деветдесет и девет означаваха моментална смърт за рицарите. Безсърдечни същества са това Дамите.
  

  Моят Нощен рицар имаше късмет. Аз се съгласих. Втората част от превръщането бе към своя край, както и пурпурната течност, която бе извор на досегашния ми живот. С всяко туптене на сърцето ми, се приближавах към целта. Ала вместо тялото ми да отслабваше и силите да ме напускаха, се случваше точно обратното. Колкото повече той пиеше от мен, толкова по-здрава се чувствах. Кръвта ми се превърна в пламъци, които поддържаха живота ми, диханието ми бе заменено с изкусителния аромат на цветята убийци, за да привлича жертвите ми. Устните придобиха аления цвят на кръвта. Очите ми заискриха в гладно виолетово, а косите ми се разстлаха абаносови върху ръцете на рицаря, с които притискаше тялото ми към себе си. Последната глътка бе изпита и той отметна назад глава със замъглен от наслада поглед. От устните му се пророни една единствена капка от кръвта ми, която облиза с едно бързо стрелване на езика си. Отдръпна се от мен и коленичи в краката ми. Вятърът развя дългите му коси, напуснали затвора на кадифената панделка.
  

• Милейди, животът ми е във вашите ръце, заклевам се да ви пазя с цената на всичко свято, да ви осигурявам всичко нужно, да не позволявам да бъдете нещастна и да бъда ваш верен спътник, слуга и всичко, което пожелаете. Приемате ли клетвата ми? – вдигнах ръце и обхванах нежно лицето му. Допрях чело о неговото:
  
• Да, Рицарю, приемам твоята клетва и с това ставам Дама на Нощта. – той извади камата си и направи недълбока резка отстрани на врата си. Третата фаза на превръщането започваше:
  
• Проливам кръвта си за теб, мое сърце. Приеми я в знак на вечно обвързване на нашите тела и души. Пий от кръвта ми, мое сърце, защото я давам доброволно на теб и само на теб. Превърни се в пеперуда на нощта и следвай полета на съдбата. – наведох се и с устни поех капките рубинена течност. Жаждата надделя и се нахвърлих върху него. С всяка глътка усещах как се създава физическа и духовна връзка между двама ни. Неразрушима връзка, която щеше да трае векове, докато сме живи.
  

  Когато утолих жаждата си, дойде ред на последната стъпка – печатът, с който щях да сложа официалния край на досегашния си живот и да поема по пътя на съдбата си. Път, предначертан от деня на моето раждане, който ме свързваше точно с този рицар завинаги.
  

  Кървавите ми устни се докоснаха до неговите и в ритуал, стар като света, наречен целувка, скрепихме съюза си. Силата на чувствата, които ме заляха в този момент би скършила смъртното ми тяло, ако не бях предприела това пътуване и не бях захвърлила смъртността си. Само една истинска Дама може да понесе силата на любовта между нея и Нощен рицар. Усмихнах се, докато целувката се задълбочаваше. Предстоеше едно изключително приятно дълголетие.
  

  Отново зазвуча цигулка, ала призрачна ръка прокарваше лъка по струните й. Мелодията бе далеч от тъгата и скръбта. В звуците й се събираше цялото щастие, което изпитвахме, струните й издаваха нашите чувства и ги разнасяха над града, за да разберат всички останали. Да знаят за нашия съюз. Тази нощ животът на един Нощен рицар бе спасен. Затова, следващият път, когато някой ви докосне уж случайно в забързаното ви ежедневие, не бързайте да се отдръпнете, може да е вашият шанс да се превърнете в Дама.
  

  
  

Вечността и любовта

Ако можеш да живееш цяла вечност, за какво би живял?

В навечерието на продължението на вампирската сага Здрач, си припомних мотото на първия филм. Наистина се замислих – ако имах цялото време на света пред себе си, животът ми е безкраен, какво бих правила? Каква цел би ме теглила напред? Нима ако съм безсмъртна, парите и нормалните човешки потребности биха ме притеснявали? Бих ли се тревожила дали имам тоалетна хартия, дали ще ям днес, дали утре няма да ме уволнят? Дали изобщо бих работила за някого?

Оставих мислите си да се залутат в тази посока, докато отпивах чаша червено вино на дивана вкъщи. Беше спокойно, нямаше никой и се наслаждавах блаженството, което изпитвах. Вдишах дълбоко аромата на грозде, смесен със слънчеви лъчи, боровинки и дъжд, който лъхаше от Мерлото ми. Станах и се приближих към прозореца, за да запаля цигара. Светещите прозорци на блоковете бяха като кюлчета злато на фона на черното и зловещо нощно небе на София. В краката ми лежаха милиони животи, всеки един уникален, всеки един интересен със своята история. Всеки един беше безценен и трябваше да бъде изживян.

Моите двадесет и четири години ми се струваха много, а не можех да си представя да съм живяла, например, 240 години. Едва ли някой човек може де. 240 години работиш, близките ти угасват един по един, намираш нови, ала тях ги следва същата съдба, сама си, няма никой. Постепенно хората се превръщат просто в пейзаж, размазан на стъклото на бързо минаващ влак. Ритъмът става монотонен, няма нещо, което да не съм опитала, няма нещо, в което да не съм добра – за 240 години бих усъвършенствала почти всяка професия. Изчела съм всички книги, които са издавани някога. Изгледала съм всички филми. Музиката е единственото нещо, което все още ми доставя удоволствие. Само ако съм в настроение. Всъщност, вече създавам сама музиката си.

Но нещо липсва. Една голяма част от сърцето ми е празна. Няма с кого да споделя своята вечност. Защото човекът е социално животно, а единственото нещо, което е потребност независимо от статус, цвят на кожата, културна и религиозна принадлежност, е това да бъдеш с другата си половинка. Да си част от едно цяло. Единственото нещо, което би продължавало да разнообразява ежедневието ми след 240 години живот, това би била любовта. Не, изобщо нямам предвид да си с един човек цяла вечност. Предполагам, че някъде там, някоя специална двойка биха били идеален пример, но не всички сме такива късметлии. Каквото и да измисли човешкия мозък в технологиите, каквито и виртуални реалности да се създадат – нима няма всички пътища да водят към Рим? Замислете се и вие. Ще се радвам да чуя и вашето мнение. Какво бихте правили цяла вечност само и единствено във вашата неотразима компания или с кого бихте споделили вековете, които ви очакват?

Вампирска страст

Вампирска страст

Ти не знаеш какво е да чакаш безсмислено, не знаеш какво е да плачеш,когато в това няма смисъл. Незнаеш какво е да искаш нещо и то да е пред теб, но зад непробиваема преграда. Не знаеш… а може и да знаеш…. но това няма значение. Важното е, че не си преживявал това, което аз преживях. И никога няма да го преживееш… заклевам ти се.
Беше тъмна и студена нощ. Реших да си лягам . Нямаше какво повече да правя на балкона, бе минала и последната кола. Прибрах се в стаята и въздъхнах. Годините и работата започваха да ми тежат, нямах желание за нищо, удоволствие беше непозната за мен дума. Мразех живота си, мразех този свят и всичко около мен. Изпитвах отвращение от самата себе си, защото живеех така. Нямаше изгледи да се променя. Работех за пари, естествено, всеки ден виждах нечия смърт, участвах в нея. Не ценях човешкия живот повече от този на някоя мравка. Убивах без да се замислям. Убивах за пари, за мръсни и долни цели, но това не ми доставяше удоволствие. Никога не ми беше доставяло. Просто го вършех без да се замислям… и го вършех адски добре! Затова ме търсеха толкова много, плащаха ми безбожно много… но след като не изпитвах от нищо удоволствие и нищо не ме интересуваше – какъв бе смисълът от това заплащане за мен. Дори не можех вече да се усмихна… животът нямаше смисъл за мен, но това не значеше, че искам да му сложа край. Напротив.

Огледах се и не намерих нищо в тази стая, което да ми задържи вниманието. Отказах се да си лягам. Тръгнах към вратата и пътьом си грабнах наметалото и наборът ножове. Излязох навън в нощта с идеята да се поразходя и да помисля. Мислене, това не беше нещо,което трябва да правя сега. Но не можех да избягам от него. Просто мислех за…

Чух шум на прикрити стъпки откъм гърба си. Не забавих крачка,нито трепнах. Просто продължих.

- Здравей, Акаша, крайно време беше да те срещна. – прошепна някой в ухото ми, ала когато се завъртях, нямаше никой. Продължих.

- Ти си добър убиец, Акаша. Но е време да се промениш. – нечии ръце ма хванаха за раменете и ме спряха. Опитах се да продължа, ала не можах да помръдна. Обърнах се и видях лицето на една стара моя жертва. Единственият, който се поколебах да убия. Не можеше да стои пред мен и да ме държи здраво в ръцете си, след като все пак го бях убила.

- Как възкръсна, Шартън? – попитах, опитвайки се да не се поддавам на паниката. Той зарови лице във врата ми и вдиша дълбоко.

- Усещам страха ти, Акаша, миризмата му е толкова възбуждаща. Ако нямах други идеи за теб, определено бих се позабавлявал с тялото ти. – паниката ми започна да изплува съвсем ясно на повърхността, когато той се ухили хищно и се показаха дългите му кучешки зъби. Прималя ми. Вампир! Живеем в 21 век, за бога! Как е възможно да съществуват вампири. Сигурно сънувам. Легнала съм си все пак и сънувам. Но всичко беше толкова реално, по дяволите!

- О, реално е, скъпа, повярвай ми! По-реално от всичко,което ти се е случвало досега. – ново ухилване последва думите му.

- Какво искаш от мен, Шартън? – попитах тихо. Успях да напипам ножа си и се мъчех да не мисля за него, да не ме усети. Бавно помръднах, все едно да се измъкна. Хватката се затегна. Е, поне успях да вдигна ножа по-нагоре.

- Скъпа,с нож няма да успееш да ме убиеш! – Изтръпнах. Мамка му! Започнах неистово да се извивам в ръцете му, ала това, което постигнах беше да предизвикам бурния му смях. Свлече ме на земята и ме затисна с тялото си.

- Малката ми бойна убийца! Мда, наистина си много бойна, щом успя да ме убиеш, устоявайки на чара ми. Обаче, мъничката ми, има един малък проблем – аз не мога да устоя на твоя. – като изрече това, завъртя рязко главата ми на една страна и впи зъбите си в деликатната кожа на врата ми. Изстенах и се извих под него, ала той още по-здраво впи зъбите си. Топла струйка се стече по врата ми. Кръв! – проблесна в съзнанието ми. Да, кръв, моята кръв, която той така възбуждащо пиеше от мен. Започна да ми прималява и се отпуснах безсилна под него. Той се отдръпна за миг от мен, колкото да каже:

- Вече си моя, Акаша! – след това ме изпи изцяло и аз пропаднах в мрак.

Когато се събудих, се намирах на някакво тъмно място. Чувствах се много странно. Усещах прилив на сили, неестествени сили. Чувах всичко прекалено ясно, виждах всичко прекалено ясно, ала ме мъчеше неистова жажда, но не за вода. Едно бе ясно – бях се превърнала във вампир. До мен се материализира Шартън.

-Здравей,мила моя,време е да отидем на лов за първата ти жертва. – каза той и ме изведе навън. Отново беше нощ. Не знаех колко време съм била в безсъзнание, докато е траела трансформацията. Стигнахме до една задна уличка,където двама крадци се опитваха да изнасилят и ограбят добре изглеждаща, явно богата, жена. Шартън се справи с крадците и взе жената на ръце. Тя беше припаднала. Дойде и я положи в краката ми. Паднах на колене до нея и я погледнах. Беше красива – червенокоса с млечно бяла кожа и плътни,червени устни, червени като кръвта, която се стичаше от порезната рана на врата й. Кръв? Надуших мирисът й и сетивата ми се възбудиха тотално. Със стръв, на която не мислех, че съм способна, я хванах за косата и повдигнах главата й към мен, оголвайки раната. Тя изстена и аз се поколебах за миг, ала после се притисна към мен. Тогава вече не издържах и я захапах. Металният вкус на червената течност изпълни устата ми и ме накара да изпитам чувство, близко до сексуална еуфория. Пих, докато не ми се замая главата и не чух смеещия се Шартър да ми казва да спра. Погледнах него, погледнах и трупът на жената в ръцете ми. И тогава разбрах – да, щях да продължа да убивам, но вече щеше да бъде само и единствено за удоволствие…