Това е една стара история, която писах по зададена тема. Стилът не е най-доброто, на което съм способна, но прочитайки я, си помислих за утрешния празник. Няма значение какво ще празнувате – Свети Валентин, Трифон Зарезан или Китайската Нова Година, но едно е важно – няма невъзможни неща – всеки заслужава своя щастлив край… дори невъзможната любов между небето и земята… бъдете щастливи и влюбени!
“Ако бях дъждът, който свързва Земята и Небето, които и за цяла вечност не биха се докоснали, дали бих успял да свържа две сърца в едно.” Това е поезия. Когато прочетох тези думи, сърцето ми сякаш пропусна удар-два. Толкова много тъга и болка има в тях. Безнадеждност и мъка. Сякаш тъжна мелодия на цигулка изтръгва сърцето ти. Затворих очи и си поех дъх. Днес и без това бях в меланхолично настроение. Времето отговаряше толкова ясно на цялата атмосфера. Облегнах се назад в стола и погледнах навън. Валеше. Проливно. Сякаш небето плачеше. Плачех и аз. Не можех да остана безучастна на всичко това. Има моменти, в които са достатъчни няколко думи, тъжна мелодия и дъждът, който вали навън, за да накарат сърцето ти да кърви без причина.
Стоях затворена в стаята си, навела глава над клавиатурата, отделена от света само от четири стени и прозорци. Гледах с празни очи задачите си за деня. Всичко ми се струваше безсмислено. Тези ограничения, тези наложени задачи, условности, изкривената реалност. Навън дъждът се изсипваше от надвисналите облаци, бе все по-проливен, започваха задръствания, хората бавно изчезваха от улиците, забързани да се скрият от тежките капки. Да се затворят в своето пространство, в своите четири стени, където няма да се намокрят. Където ще са сами, на сухо и заети със своето съществуване.
И все пак думите, тези поетични думи не ми излизаха от главата. Небето и Земята. Две сърца. Всичко това се въртеше в безсмислен ураган от несвързани мисли в съзнанието ми. Тази мрачна атмосфера започваше да ми играе лоша шега. Не можех да се съсредоточа и не спирах да си повтарям като в транс изречението. Толкова ме опияняваше, че не можех да се спра.
Изведнъж всичко се разми пред очите ми и почерня. След, не знам и аз колко време, отворих очи. Изпаднах в лек шок, защото не се намирах в стаята си. Намирах се… всъщност и аз не знам къде бях. Знам само, че валеше. Бях под дъжда. Не беше неприятно. Не беше студено, около мен колите и хората бяха спряли. Изненадах се. Може би сънувах. Но възприятията ми бяха толкова изострени, че усещах всяка капчица по кожата си, вятърът, който подухваше, земята, по която стъпвах с босите си крака. Може би не беше сън, може би полудявах. Вървях в незнайна посока, но знаех, че не трябва да спирам, това не беше мястото, на което трябваше да бъда – това ми повтаряше някакъв вътрешен глас. Затичах се към края на улицата, където пред погледа ми се ширна безкрайно поле с тучна зелена трева.
В моя град няма подобно място. Не обърнах внимание на мисълта, беше прекалено рационална за момента. Пристъпих по тревата и закрачих бавно. Обширната поляна се замени с гора. Отново с ярки цветове, цъфнали фишни и зелени листа. Беше сякаш излязло от картината на някой художник, друго място, друга вселена, на красота и природа. Продължих да вървя и дърветата оредяха, образувайки нова поляна. Дъждът се засили. Но това нямаше значение. Нещо щеше да се случи. Насред поляната се появи вихър от листа и клонки, който за миг ме заслепи. Когато успях да прогледна отново, на средата върху тревата беше коленичила красива жена с дълги кестеняви коси, облечена в зелена рокля… не, на пръв поглед беше рокля. Всъщност бяха стръкчета трева преплетени с листа. По ръцете и краката й се виеше бръшлян. Макар да валеше, буйната й коса не изглеждаше мокра, напротив. Понечих да извикам, но нямах глас. Стоях вцепенена и не знаех какво да направя. Просто гледах, както преди малко стоях и гледах през прозореца си. Докато стоях до дървото в началото на поляната и усещах пръстта под краката си, усещах, че не мога да отида при жената, нямаше как да навляза в това пространство, защотото то не съществуваше за мен.
Продължих да наблюдавам. Главата й бавно се вдигна нагоре към небето и видях, че въпреки, че дъждовните капки не докосваха косата й, се стичаха свободно по лицето й. Устните й се разтеглиха бавно в тъжна усмивка. Проследих погледа й и видях как от небето, сред капките се спуска синьо сияние, което се превърна в облак от пера. Пред коленичилата жена застана висок мъж в тъмносиня, като нощното небе роба, с коса като нощта. Дъждът се засили дотолкова, че едва различавах очертанията им, но успях да видя как той й подаде ръка и я изправи до себе си. Прозвуча онази тъжна цигулка, която изтръгваше сърцето ми със своята тъжна мелодия, докато бях вкъщи. Мъжът я притисна към себе си и сред вихър от пера двамата затанцуваха своя красив, неземен танц. Макар да не можех да помръдна, усещах сълзите, които се стичаха по бузите ми. От вихрушката, която ги обгръщаше, се отдели самотно черно перо и падна в разтворената длан на ръката ми. “Пространството няма значение”, прозвуча в съзнанието ми. “Има значение само онова, което усещаш. Ако усещаш, че може да си навсякъде, пространството няма граници.” Вдигнах поглед отново към двойката – но на поляната нямаше никой, а дъждът беше спрял. Опитах се да извикам, не можех отново. Изпитах съжаление. Стиснах нежно перото в ръката си и се обърнах да си вървя. Всичко се размаза и почерня.
Отворих очи. Нещо се врязваше в бузата ми. Надигнах се. Беше клавиатурата ми. Въздъхнах с голямо съжаление. Било е сън значи. Посегнах да оправя очилата си, когато осъзнах, че държа нещо в ръка. Очите ми се разшириха от изненада – беше перото. Погледнах навън. Дъждът бе спрял, но все още бе мрачно. “Пространството няма значение” – чух отново в съзнанието си. Усмихнах се.
“Ако бях дъждът, който свързва Земята и Небето, които и за цяла вечност не биха се докоснали, дали бих успяла да свържа две сърца в едно.”
Може би, кой знае…
