За Свети Валентин

Това е една стара история, която писах по зададена тема. Стилът не е най-доброто, на което съм способна, но прочитайки я, си помислих за утрешния празник. Няма значение какво ще празнувате – Свети Валентин, Трифон Зарезан или Китайската Нова Година, но едно е важно – няма невъзможни неща – всеки заслужава своя щастлив край… дори невъзможната любов между небето и земята… бъдете щастливи и влюбени!

„Ако бях дъждът, който свързва Земята и Небето, които и за цяла вечност не биха се докоснали, дали бих успял да свържа две сърца в едно.“ Това е поезия. Когато прочетох тези думи, сърцето ми сякаш пропусна удар-два. Толкова много тъга и болка има в тях. Безнадеждност и мъка. Сякаш тъжна мелодия на цигулка изтръгва сърцето ти. Затворих очи и си поех дъх. Днес и без това бях в меланхолично настроение. Времето отговаряше толкова ясно на цялата атмосфера. Облегнах се назад в стола и погледнах навън. Валеше. Проливно. Сякаш небето плачеше. Плачех и аз. Не можех да остана безучастна на всичко това. Има моменти, в които са достатъчни няколко думи, тъжна мелодия и дъждът, който вали навън, за да накарат сърцето ти да кърви без причина.

Стоях затворена в стаята си, навела глава над клавиатурата, отделена от света само от четири стени и прозорци. Гледах с празни очи задачите си за деня. Всичко ми се струваше безсмислено. Тези ограничения, тези наложени задачи, условности, изкривената реалност. Навън дъждът се изсипваше от надвисналите облаци, бе все по-проливен, започваха задръствания, хората бавно изчезваха от улиците, забързани да се скрият от тежките капки. Да се затворят в своето пространство, в своите четири стени, където няма да се намокрят. Където ще са сами, на сухо и заети със своето съществуване.

И все пак думите, тези поетични думи не ми излизаха от главата. Небето и Земята. Две сърца. Всичко това се въртеше в безсмислен ураган от несвързани мисли в съзнанието ми. Тази мрачна атмосфера започваше да ми играе лоша шега. Не можех да се съсредоточа и не спирах да си повтарям като в транс изречението. Толкова ме опияняваше, че не можех да се спра.

Изведнъж всичко се разми пред очите ми и почерня. След, не знам и аз колко време, отворих очи. Изпаднах в лек шок, защото не се намирах в стаята си. Намирах се… всъщност и аз не знам къде бях. Знам само, че валеше. Бях под дъжда. Не беше неприятно. Не беше студено, около мен колите и хората бяха спряли. Изненадах се. Може би сънувах. Но възприятията ми бяха толкова изострени, че усещах всяка капчица по кожата си, вятърът, който подухваше, земята, по която стъпвах с босите си крака. Може би не беше сън, може би полудявах. Вървях в незнайна посока, но знаех, че не трябва да спирам, това не беше мястото, на което трябваше да бъда – това ми повтаряше някакъв вътрешен глас. Затичах се към края на улицата, където пред погледа ми се ширна безкрайно поле с тучна зелена трева.

В моя град няма подобно място. Не обърнах внимание на мисълта, беше прекалено рационална за момента. Пристъпих по тревата и закрачих бавно. Обширната поляна се замени с гора. Отново с ярки цветове, цъфнали фишни и зелени листа. Беше сякаш излязло от картината на някой художник, друго място, друга вселена, на красота и природа. Продължих да вървя и дърветата оредяха, образувайки нова поляна. Дъждът се засили. Но това нямаше значение. Нещо щеше да се случи. Насред поляната се появи вихър от листа и клонки, който за миг ме заслепи. Когато успях да прогледна отново, на средата върху тревата беше коленичила красива жена с дълги кестеняви коси, облечена в зелена рокля… не, на пръв поглед беше рокля. Всъщност бяха стръкчета трева преплетени с листа. По ръцете и краката й се виеше бръшлян. Макар да валеше, буйната й коса не изглеждаше мокра, напротив. Понечих да извикам, но нямах глас. Стоях вцепенена и не знаех какво да направя. Просто гледах, както преди малко стоях и гледах през прозореца си. Докато стоях до дървото в началото на поляната и усещах пръстта под краката си, усещах, че не мога да отида при жената, нямаше как да навляза в това пространство, защотото то не съществуваше за мен.

Продължих да наблюдавам. Главата й бавно се вдигна нагоре към небето и видях, че въпреки, че дъждовните капки не докосваха косата й, се стичаха свободно по лицето й. Устните й се разтеглиха бавно в тъжна усмивка. Проследих погледа й и видях как от небето, сред капките се спуска синьо сияние, което се превърна в облак от пера. Пред коленичилата жена застана висок мъж в тъмносиня, като нощното небе роба, с коса като нощта. Дъждът се засили дотолкова, че едва различавах очертанията им, но успях да видя как той й подаде ръка и я изправи до себе си. Прозвуча онази тъжна цигулка, която изтръгваше сърцето ми със своята тъжна мелодия, докато бях вкъщи. Мъжът я притисна към себе си и сред вихър от пера двамата затанцуваха своя красив, неземен танц. Макар да не можех да помръдна, усещах сълзите, които се стичаха по бузите ми. От вихрушката, която ги обгръщаше, се отдели самотно черно перо и падна в разтворената длан на ръката ми. „Пространството няма значение“, прозвуча в съзнанието ми. „Има значение само онова, което усещаш. Ако усещаш, че може да си навсякъде, пространството няма граници.“ Вдигнах поглед отново към двойката – но на поляната нямаше никой, а дъждът беше спрял. Опитах се да извикам, не можех отново. Изпитах съжаление. Стиснах нежно перото в ръката си и се обърнах да си вървя. Всичко се размаза и почерня.

Отворих очи. Нещо се врязваше в бузата ми. Надигнах се. Беше клавиатурата ми. Въздъхнах с голямо съжаление. Било е сън значи. Посегнах да оправя очилата си, когато осъзнах, че държа нещо в ръка. Очите ми се разшириха от изненада – беше перото. Погледнах навън. Дъждът бе спрял, но все още бе мрачно. „Пространството няма значение“ – чух отново в съзнанието си. Усмихнах се.

„Ако бях дъждът, който свързва Земята и Небето, които и за цяла вечност не биха се докоснали, дали бих успяла да свържа две сърца в едно.“

Може би, кой знае…

Честита Коледа

Честито Рождество Христово!!! Нека Бог ни дари с много здраве, щастие, любов и прекрасни мигове, а магията на този невероятен празник ни съпътства и през следващата година!!!

Моята коледна история

MY CHRISTMAS STORY

Винаги съм си мечтала за моята коледна история – нали знаете, от онези изпълнени с много сняг, неочаквани обрати, уют и топлина, сбъдване на мечти, нови надежди и коледно настроение. Сняг нямаше. Неочакваните обрати бяха в кофти насока. Уют и топлина липсваха. Какви мечти, или надежди, или коледно настроение, когато си празен отвътре? Поне така си мислех тогава. Беше средата на декември и последните няколко месеца не бяха ми поднесли най-прекрасния си облик. Обикновено подхождах към това време с трепетно очакване и надежда, ала този път само горчивина изпълваше сърцето ми. Бях сама от повече от година и за първи път от толкова време нямах обект, към когото да насоча чувствата си. Това ме депресираше. Исках любов, исках топлина, взаимност, исках мъжът, създаден за мен.

От известно време си повтарях, че мъжът, създаден за мен, не се е родил все още. Ха ха, означаваше, че за вбъдеще трябваше да търся някое бебе. През изминалата година съзнанието ми раждаше невероятни идеи. Учудвах се от креативността си. обрисувах ги като талантлив художник, виждах ясно всеки щрих от изпълнението им, успявах да набавя всичко нужно за блестящото им поставяне на сцената на живота. И на фона на това, техният крах бе тъй зрелищен, че ме оставяше безмълвна с дни. Не можех да повярвам как една идея не успя да се осъществи по начин, достоен за гениалността й. Е, примирих се, естествено и се вглъбих в себе си. затворих се в личното си дзен пространство, където нещастно ближех раните си и си налагах да стискам зъби и да се примиря, че просто няма да получа онова, което исках.

Няма кого да заблуждавам. Не успях нито да се примиря, нито да се успокоя. С всеки изминал ден нещастието ми прерастваше в озлобление и се борех с пристъпите на агресия и депресия. Очите ми бяха отворени за всеки евентуален индивид за връзка и можех да обрисувам прекрасен живот с всеки, поне малко съответстващ на изискванията ми. естествено, годината не позволяваше този прекрасен живот и се налагаше отново и отново да стискам зъби.

Всеки ден отивах на работа и не можех да се отърся от предчувствието, че всеки миг адът ще приключи и ще срещна щастието си. и всяка вечер се прибирах с разбити илюзии и сърце.

Една особено студена вечер се прибирах и реших да се стопля в едно от любимите ми заведения по път. Беше малко и уютно. Дървената му фасада и интериор допринасяха за топлото му излъчване. Слава богу, имаше само една свободна маса и стръвно я заех. Разопаковах се и се насладих на начина, по който огънят от недалечната камина бавно разтопява студа у мен. Сервитьорът дойде и взе поръчката ми – джин с фанта портокал. Гледайки отдалечаващия му се гръб, си мислех дали да не сменя питието с нещо по-топло, но се отказах. Запалих цигара и вдишах дълбоко. Затворих очи. Ммм, колко малко му трябва на човек да се почувства добре. Бях необикновено спокойна и всички грижи се бяха изпарили от изтерзаното ми съзнание.

Няколко минути по-късно отпих от джина и мислено вдигнах тост за коледната магия. Не спирах да вярвам в нея дори сега. Приглушиха светлината в заведението и се загледах в огъня на камината. Имаше нещо хипнотизиращо в пламъците, които подскачаха весело в ритъма на собствената си песен. Усмихнах се. Сервитьорът дойде и ме попита нещо. Бях твърде заета да се наслаждавам на играта на огъня и затова просто кимнах. Установих, че съм се съгласила да настанят някой до мен. Не обърнах внимание, на мъжа, който зае другият свободен стол на масата ми. в сумрака на залата, нямах особено добра видимост и затова просто кимнах в отговор на учтивия му поздрав. Не усещах заплаха от него, затова и продължих да си пия питието без да се изстрелям към вкъщи. Донесоха и неговото уиски и той вдигна чашата си за тост. Без да се обръщам към него, ударих своята в неговата и отпих бързо. Гласът му ме стресна:

• Не се ли счита за грубо да не погледнеш другия по време на тост? – беше нисък и леко дрезгав. Плътен, мъжки, не като нароилите се напоследък женствени гласове. Подскочих при звука му и пламнах от срам. Ядосана от арогантността му, тъй като бе на моята маса и можех изобщо да не се съглася да седне, насочих вниманието си към него, хапливият отговор на езика ми. и тогава го видях. Не, не очаквайте излияния от типа на – беше дяволски красив, с лице на ангел, тяло на смъртен грях и излъчване на демон. Не, пламъците огряваха от едната страна грубо изсечените му черти. Имаше трапчинка на брадичката и очите ми попаднаха на устните му. Случвало ли ви се е да видите някой мъж и да си кажете – този нещо не ми харесва. Обаче лицето му разцъфва в усмивка и се питате в кой кръг на ада ще горите за скверните помисли, които са ви треснали от изневиделица. Случаят беше доста по-трагичен от това, тъй като усмивката не беше в пълния си блясък. С мъка насочих погледа си нагоре и стигнаха до очите му. пламъците се отразяваха в тях и ги превръщаха в езера от разтопено злато. Това не беше на добре. Трябваше да се махна оттук.
  
• Да, извинете. – промърморих и дръпнах за последен път от цигарата си. изгасих я ожесточено и посегнах към якето си. той се наведе напред и повдигна вежда:
  
• Бягате ли? Това не ви прави чест. Не ви мислех за страхливка. – та този човек ме беше видял за няма и пет минути, как точно е могъл да си състави каквото и да било мнение за мен? Възмущавах се вътрешно и се чудех как да се измъкна от ситуацията.
  
• Трябва да си тръгвам. – избълвах и се проклех наум – много интелигентно измъкване, няма що.
  
• Останете, позволете да ви почерпя за добрината, че ме приютихте на масата си в тази студена нощ. – гласът му дърпаше забравени струни в душата ми. тръснах глава в отрицание:
  
• Няма нужда, беше нищо. А сега, ако позволите…
  
• Не, не позволявам. – прекъсна ме той.
  
• Моля? – възмутих се гласно.
  
• Не позволявам да си тръгнете. – смръщих вежди и отново се вгледах в очите му. какво пък, беше арогантен, но определено имаше чар. Въздъхнах и се отпуснах на стола.
  
• Е, добре. Ще остана, поне не ме карайте да съжалявам. – и тогава усмивката му разцъфна в пълния си блясък. Вътрешното ми аз се залепи за най-отсрещната стена на залата, затвори очи с ръце и се разпищя от пламъците, които се разпростряха по тялото му. външното ми аз успя само да преглътне мъчително и да стрелне език, за да навлажни неочаквано изсъхналите ми устни.
  
• Нека се представя – Алекс, на вашите услуги. – той наклони глава в лек поздрав и ми подаде ръка. Ъгълчетата на устните ми трепнаха при тази проява на позабравено джентълменско отношение.
  
• Сая, приятно ми е. – отвърнах тихо и поех ръката му. той ме изненада като вместо да я раздруса, я обърна рязко и я поднесе към устните си. докосването беше леко като пърхане на пеперуда, но аз го усетих с цялото си същество. Предателска топлина плъзна по лицето ми. слава богу, че беше мрачно. Не си спомням какво сме си говорили, нито колко време сме прекарали на тази уединена маса в любимото ми заведение, но помнех всяко негово движение, всяка усмивка, изражение. Тръгнах си замаяна, а той ме изпрати с поглед, пронизващ ме до дъното на душата ми.
  

  Изминаха дни от срещата ни и Коледа наближи. Щях да празнувам с приятели в една вила. На 24 отпътувахме и изкарахме Бъдни вечер в непълен състав. Последният член на групата щеше да пристигне на другия ден и особено не ме интересуваше, защото беше единствения, когото не познавах. Брат на новото гадже на приятелката ми.
  

  Събудих се рано. Не бях спала особено добре, защото не обичах да спя на чуждо място. Имаше си някои предимства да съм сама – получавах самостоятелна стая и се излежавах с кеф на огромното легло. Протегнах се доволно и станах с усмивка – беше Коледа. Приближих се до прозореца и ахнах – снегът беше натрупал навън и имахме истинска бяла Коледа. Сърцето ми трепна от радост като на малко дете. Облякох си якето върху пижамата и си обух ботушите набързо. Никой не беше станал още и аз изхвърчах навън в мразовитата утрин. Изтичах на средата на поляната и зарових ръце в пухкавия сняг. Хвърлих го нагоре и се засмях. Повторих движението още няколко пъти и все предизвикваше смеха ми.
  

  Някой ме замери с топка. Стреснато се огледах, но не видях никого. Завъртях се и отново бях уцелена. Започвах да се плаша и понечих да хукна към къщата, когато зад близкото дърво излезе мъж.
  

• Е, Сая, не съм очаквал, че ще се радваш като малко дете на снега. Радвам се, че пристигнах навреме, за да стана свидетел на тази очарователна гледка. – разпознах гласа. Нямаше как да го сбъркам. Онази вечер той изпълваше сетивата ми.
  
• Алекс? – на тъмно ме омагьосваше с мрачната си мистерия, на светло спираше дъха ми с явния си груб чар. – Какво правиш тук? – успях да промълвя и той се разсмя. Няма да обяснявам усещането.
  
• Аз съм брат на Ерик. – зяпнах. Това беше братът на гаджето на приятелката ми. неочакваните обрати в живота бяха наистина зашеметяващи.
  
• Изненадана ли си? Аз не съм. Очаквах да те видя тук. Знаех, че Миранда е твоя приятелка, а и често те виждах в заведението си.
  
• В твоето заведение? – ахнах аз. Той кимна. Приближи се към мен и продължи:
  
• Всеки път, когато чуех смеха ти от офиса си зад бара, не можех да удържа на изкушението и излизах. С Миранда се забавлявахте искрено на своите истори, на шегите си. приятелството ви изглеждаше толкова силно и красиво, рядко срещано. Бях очарован. – вдигнах ръка, в която държах снежна топка, за да махна с нея, когато при движението се подхлъзнах. Земята се извъртя пред погледа ми, за да се превърне в небе, а главата ми се замая. Отместих погледа си малко по-надолу и установих защо ми беше трудно да дишам. И ми стана още по-трудно. Алекс ме бе затиснал с тялото си, явно паднал в опита си да ме спаси. Гледаше ме с такава тревога, че дяволчето в мен реши да се обади. Все още държах снежната топка. Разбих я в лицето му и се разсмях гръмогласно. Бутнах го настрани и се изправих. Чух боботенето на зараждащото се възмущение от него и хукнах да бягам.
  
• Ах, ти малка…. – прозвуча зад мен. Смехът ми отново се понесе над спящата природа, ала завърши с едно леко хлъцване, защото на два скока той бе успял да ме стигне и ръката му ме дръпна през кръста. Дъхът му опари ухото ми, когато прошепна:
  
• Не си мисли, че ще ти се размине. Устните му почти докосваха врата ми и аз се отпуснах в очакване на атмосферата да се разгорещи. Ала вместо огън, сняг се изсипа във врата ми и аз изпищях. Беше негов ред да се разсмее.
  

  Това окончателно събуди приятелите ни и те наизлязоха да видят какво става. Видяха как една жена по пижама с развято зад нея яке тича устремено след един смеещ се мъж. Миранда и Ерик се усмихнаха многозначително, когато мъжът изведнъж спря и грабна преследвачката си в прегръдките си, за да я дари с жарка целувка.
  

  И, деца, получих и снега, и неочакваните обрати, и топлината и уюта. Сбъднаха се мечти, имаше нови надежди. И още нещо. Винаги има нещо повече от това, което си мечтал. На Коледа наистина се случват чудеса. Не спирайте да вярвате и някой ден ще получите своето малко безценно чудо.
  

  Весели празници!
  

  
  

Нощен рицар

Цигулката нежно звънеше в нощта. Нейните звуци огласяха мрачния град. Всяка нота изтръгваше по малко моето сърце. Мелодията беше тъжна, самотна, сълзлива. Бавният й ритъм напомняше за движението на две тела, докосващи се в чувствен танц. Последният танц на любовта. сякаш струните и лъкът си вземаха сбогом. За последен път алхимията на този инструмент се превръщаше в произведение на изкуството, което бе достойно и за най-изтънчените уши.

Нощта над града отдавна се бе спуснала и вече с нежната си ласка бе приспала по-голямата част от обитателите му. Приютена в плътната прегръдка на мрака, лежах под навеса на една тераса. Бях свита на кълбо, а мелодията на цигулката ме покриваше като наметало. Очите ми бяха затворени, дишането – спокойно. Не спях. Почивах си. Първата част на превръщането бе преминала. Треперенето ми беше спряло най-сетне и се радвах на хладната вечер, която отнемаше последните следи от треската ми.

Макар мелодията да бе предназначена да ме приспи, този, който я свиреше, беше наясно, че това е невъзможно вече. Последните нотки отшумяха, носени от вятъра надалеч. Секунда след звука на оставена цигулка, силни ръце ме взеха в прегръдката си и нисък глас зашепна в ухото ми.

• Време е. Приготви се. Вярвам в теб. – след това кратко окуражение, ръцете ме изправиха и обърнаха с лице към спътника ми. Светлините на града под нас се отразяваха в по начало зелените му очи, които сега грееха в пурпурно. Кимнах му леко и отворих уста, за да поема дъх. Отметнах глава назад и се загледах в звездите, които ставаха свидетели на случващото се. В главата ми все още звучеше тъжната мелодия на цигулката, ала нямаше съжаление у мен. Мъжът ме притегли бавно към себе си и устните му докоснаха челото ми. после се спуснаха по двете бузи, за да стигнат до нежната кожа на шията ми. Задържаха се на пулсиращата все още вена малко под брадичката ми и продължиха надолу към първоизточника й. Всяко докосване оставяше огнени следи, които бяха далеч от удоволствието на страстта. Когато движението му замря в ямката между гърдите ми, си поех дълбоко един последен дъх и усетих убождането. Зъбите му се впиха в мястото, откъдето извираше живота ми. Устните ми се разтеглиха в усмивка и ръцете ми се заровиха в косите на Нощния рицар. Усмивката ми се разшири при мисълта за името, с което наричахме вампирите.
  

  Нощни рицари. Същества, принадлежащи на нощта, създадени само с една цел – да открият своята Дама, за да й служат. Мъжете прекарваха целият си живот от момента на превръщане в търсене. Имаха само една следа – кръвта на тяхната Дама грееше във виолетово, когато я докоснеха. Това означаваше докосване на хиляди жени, но по-лошото беше, че за да завърши всичко щастливо, Дамата трябваше да даде съгласието си. Една от всеки сто приемаше да сложи край на досегашния си живот, за да премине на това следващо ниво. Останалите деветдесет и девет означаваха моментална смърт за рицарите. Безсърдечни същества са това Дамите.
  

  Моят Нощен рицар имаше късмет. Аз се съгласих. Втората част от превръщането бе към своя край, както и пурпурната течност, която бе извор на досегашния ми живот. С всяко туптене на сърцето ми, се приближавах към целта. Ала вместо тялото ми да отслабваше и силите да ме напускаха, се случваше точно обратното. Колкото повече той пиеше от мен, толкова по-здрава се чувствах. Кръвта ми се превърна в пламъци, които поддържаха живота ми, диханието ми бе заменено с изкусителния аромат на цветята убийци, за да привлича жертвите ми. Устните придобиха аления цвят на кръвта. Очите ми заискриха в гладно виолетово, а косите ми се разстлаха абаносови върху ръцете на рицаря, с които притискаше тялото ми към себе си. Последната глътка бе изпита и той отметна назад глава със замъглен от наслада поглед. От устните му се пророни една единствена капка от кръвта ми, която облиза с едно бързо стрелване на езика си. Отдръпна се от мен и коленичи в краката ми. Вятърът развя дългите му коси, напуснали затвора на кадифената панделка.
  

• Милейди, животът ми е във вашите ръце, заклевам се да ви пазя с цената на всичко свято, да ви осигурявам всичко нужно, да не позволявам да бъдете нещастна и да бъда ваш верен спътник, слуга и всичко, което пожелаете. Приемате ли клетвата ми? – вдигнах ръце и обхванах нежно лицето му. Допрях чело о неговото:
  
• Да, Рицарю, приемам твоята клетва и с това ставам Дама на Нощта. – той извади камата си и направи недълбока резка отстрани на врата си. Третата фаза на превръщането започваше:
  
• Проливам кръвта си за теб, мое сърце. Приеми я в знак на вечно обвързване на нашите тела и души. Пий от кръвта ми, мое сърце, защото я давам доброволно на теб и само на теб. Превърни се в пеперуда на нощта и следвай полета на съдбата. – наведох се и с устни поех капките рубинена течност. Жаждата надделя и се нахвърлих върху него. С всяка глътка усещах как се създава физическа и духовна връзка между двама ни. Неразрушима връзка, която щеше да трае векове, докато сме живи.
  

  Когато утолих жаждата си, дойде ред на последната стъпка – печатът, с който щях да сложа официалния край на досегашния си живот и да поема по пътя на съдбата си. Път, предначертан от деня на моето раждане, който ме свързваше точно с този рицар завинаги.
  

  Кървавите ми устни се докоснаха до неговите и в ритуал, стар като света, наречен целувка, скрепихме съюза си. Силата на чувствата, които ме заляха в този момент би скършила смъртното ми тяло, ако не бях предприела това пътуване и не бях захвърлила смъртността си. Само една истинска Дама може да понесе силата на любовта между нея и Нощен рицар. Усмихнах се, докато целувката се задълбочаваше. Предстоеше едно изключително приятно дълголетие.
  

  Отново зазвуча цигулка, ала призрачна ръка прокарваше лъка по струните й. Мелодията бе далеч от тъгата и скръбта. В звуците й се събираше цялото щастие, което изпитвахме, струните й издаваха нашите чувства и ги разнасяха над града, за да разберат всички останали. Да знаят за нашия съюз. Тази нощ животът на един Нощен рицар бе спасен. Затова, следващият път, когато някой ви докосне уж случайно в забързаното ви ежедневие, не бързайте да се отдръпнете, може да е вашият шанс да се превърнете в Дама.
  

  
  

Отдавна загубената чест

Войната е нещо, което убива всичко човешко, и в същото време – по време на война се разбира кой притежава истински качества, правещи го човек. Когато става дума за война и битки, западната култура не напразно е наричана варварска. Жажда за кръв, за смърт и победа, но не за висша цел, просто затова да се наречеш победител. Да погазиш по-слабите от теб, да стъпчеш жалкия им живот, да ги подчиниш на великата си воля. Оръжията се създават по количествени качества – колко повече трупове добавят към списъка с един откос. Няма да позволим на никой да се опита да ни покаже, че войната е и нещо повече. Тя не е само трупове, тя не е само жалеещи вдовици, осиротели синове и дъщери, надживели децата си родители.

Преди около 2606 години, войските на две китайски царства – Чу и Дзин, се срещат в голяма битка. Воините на Чу разгромяват напълно врага, съветниците на владетеля му предлагат на мястото да бъде издигната кула на победата. Владетелят, потресен, възразил:

„Нима не знаете какво означава думата война? Написана, тя се състои от два йероглифа – „копие“ и „спри“. Да бъдеш воин – значи да предотвратиш насилието, да оставиш настрана оръжието, да не загубиш величието си, да установиш в страната мир и да увеличиш благосъстоянието на хората. А сега заради мен телата на воините от двете царства лежат на бойното поле, защото аз използвах насилие. Заради мен бе извадено оръжието, защото аз не позволих да бъде оставено настрана. А щом съм позволил да се извади оръжието и съм използвал насилие, мога ли да запазя своето величие? Аз тръгнах срещу волята на много хора – как мога да установя мир в страната? Аз извлякох изгода от несгодите и страданията на другите – как мога да кажа, че съм увеличил благосъстоянието им? Не, по-добре е да издигнем тук олтар и жертвите да поднесем на нашите сиятелни предци и да им обявим за моите деяния…“

Къде е тази чест сега? Кой владетел би отказал да бъде възвеличавана победата му в днешно време? Та нали ако не бъде публикувана в поне няколко социални мрежи и медии, ако не бъде разпространена достойно в онлайн пространството и електронните и печатните медии, няма да бъде истинска тази победа? Кой владетел би признал, че това, което е извършил, за да достигне победата, е жестоко, нечовешко, че за да победи, е прегазил волята на толкова много хора? Страданието и несгодите на другите са били негов коз? Не, няма подобни владетели днес. Честта на воина във всякаквите му форми отдавна е изгубена.

Къде са онези хора днес, за чиято една достойна постъпка се говори с векове? Какво достойно нещо си направил ти? Или аз? През живота ни нима можем да се похвалим с постъпки, които да не са егоистични? Нима сме способни да открием отново човешкото у себе си и да направим нещо, което да е чест за нас? Дали трябва да стане световна катастрофа, да измре повече от половината човечество, за да решим, че все пак си струва да дадем шанс и на другите да се докажат, че имат качества? Какво би ни струвало да покажем уважение на онези, които мислим, че заслужават? Какво би ни струвало да им кажем колко ги ценим?

Не, цената е твърде висока. Ние не можем да преклоним глава пред някой, това е под достойнството ни, което не струва нищо. В Азия, по-точно в Япония, знаят колко струва един поклон и не се скъпят да го правят, защото имат чест. А ние – не можем дори на собствените си родители да благодарим, че са ни отгледали. А да уважим врага си – че е достоен противник, че и той има неща, които цени и обича в живота си, и той има семейство и качества? Никога!

Чест. Достойнство. Уважение.

Къде са те сега?

Вечността и любовта

Ако можеш да живееш цяла вечност, за какво би живял?

В навечерието на продължението на вампирската сага Здрач, си припомних мотото на първия филм. Наистина се замислих – ако имах цялото време на света пред себе си, животът ми е безкраен, какво бих правила? Каква цел би ме теглила напред? Нима ако съм безсмъртна, парите и нормалните човешки потребности биха ме притеснявали? Бих ли се тревожила дали имам тоалетна хартия, дали ще ям днес, дали утре няма да ме уволнят? Дали изобщо бих работила за някого?

Оставих мислите си да се залутат в тази посока, докато отпивах чаша червено вино на дивана вкъщи. Беше спокойно, нямаше никой и се наслаждавах блаженството, което изпитвах. Вдишах дълбоко аромата на грозде, смесен със слънчеви лъчи, боровинки и дъжд, който лъхаше от Мерлото ми. Станах и се приближих към прозореца, за да запаля цигара. Светещите прозорци на блоковете бяха като кюлчета злато на фона на черното и зловещо нощно небе на София. В краката ми лежаха милиони животи, всеки един уникален, всеки един интересен със своята история. Всеки един беше безценен и трябваше да бъде изживян.

Моите двадесет и четири години ми се струваха много, а не можех да си представя да съм живяла, например, 240 години. Едва ли някой човек може де. 240 години работиш, близките ти угасват един по един, намираш нови, ала тях ги следва същата съдба, сама си, няма никой. Постепенно хората се превръщат просто в пейзаж, размазан на стъклото на бързо минаващ влак. Ритъмът става монотонен, няма нещо, което да не съм опитала, няма нещо, в което да не съм добра – за 240 години бих усъвършенствала почти всяка професия. Изчела съм всички книги, които са издавани някога. Изгледала съм всички филми. Музиката е единственото нещо, което все още ми доставя удоволствие. Само ако съм в настроение. Всъщност, вече създавам сама музиката си.

Но нещо липсва. Една голяма част от сърцето ми е празна. Няма с кого да споделя своята вечност. Защото човекът е социално животно, а единственото нещо, което е потребност независимо от статус, цвят на кожата, културна и религиозна принадлежност, е това да бъдеш с другата си половинка. Да си част от едно цяло. Единственото нещо, което би продължавало да разнообразява ежедневието ми след 240 години живот, това би била любовта. Не, изобщо нямам предвид да си с един човек цяла вечност. Предполагам, че някъде там, някоя специална двойка биха били идеален пример, но не всички сме такива късметлии. Каквото и да измисли човешкия мозък в технологиите, каквито и виртуални реалности да се създадат – нима няма всички пътища да водят към Рим? Замислете се и вие. Ще се радвам да чуя и вашето мнение. Какво бихте правили цяла вечност само и единствено във вашата неотразима компания или с кого бихте споделили вековете, които ви очакват?

Може ли сексът да доведе до любов, а после и до брак?

Имах един спор с моята приятелка снощи. Този спор се роди по повод рекламата на известна водка. Вървяхме из потайните улички на Софийската джунгла и с крайчеца на окото си мернах билборд. Двойка в страстна прегръдка, мъжът е завързан с косата на девойката. Сещате се за какво става дума. Споменах култовата фраза, с която ни подготвяха за вечерта – Внимание, сексът може да доведе до любов. Това изключително много подразни сетивата ми. Малко ми поомръзна да ми продават всичко със секс – от дъвки до прах за пране, но знаете ли кое е най-лошото – замислих се, че дотолкова и моите възприятия са се извратили, че не мога да се впечатля от реклама, ако тя не ми намеква за чаршафни истории.

Какво е сексът днес – главно средство за покупко-продажба. Изпълнява желания, заличава спомени, разменна монета за всичко почти. Сексът води до любов. Когато казах на глас това, чух приятелката ми да се изсмива. Какво толкова смешно има? На въпроса ми тя каза, че това са глупости. Няма как сексът да доведе до любов, още по-малко до брак. Нейното мнение беше, че мъжът, простете, но гледната ни точка е женска, е малко вероятно да се влюби след първата нощ секс. Мъжете обичат да си взимат малки сладки същества за жени, които да изпълняват всяко желание, а не някоя яка мадама, която знае какво иска и как да го постигне. Колкото и да е тъжно, това е вярно. Но донякъде не бях готова да се съглася с нея. Въпреки че преди време от моята уста излезе друга теория – богатите мъже не си взимат умни жени, а кукли, с които да се хвалят и да управляват, докато умните жени обикновено приключват с някой комплексиран кретен, който ги прави диви и щастливи.

Защо не можех да се съглася напълно с нея? До голяма степен съм безнадеждна романтичка, но съм и реалистка, която осъзнава, че няма нищо 100% сигурно и винаги има изключения. Животът е най-добрият сценарист и ще ви кажа защо.

Представете си двойката от билборда. Страхотна вечер в бара, дискотеката. Настроението е на макс, бройката на питиетата отдавна е изгубена. Тя го забелязва. Той нея също. Температурата се покачва. Няма значение как изглеждат. В погледа на другия те са безумно секси. Флиртът от невинен и забавен се превръща в течна лава. Телата се докосват, кожата гори, дъхът е накъсан от едва сдържана страст, атмосферата се нажежава все повече и е на ръба на експлозията. Двамата се разбират без думи, устните сами говорят, сляти в целувка. Действието се пренася в апартамента на един от двамата непознати. Нощта ще бъде дълга и задоволителна. На другата сутрин излишният си е тръгнал. Спомените сгряват, но дотам. Повече няма да се видят. One night stand.

Мъжът започва работа след месец на ново място. Известно време няма достъп до шефа си, ала чува достатъчно. Тя е сериозна, професионалистка, изключителен ръководител, с невероятни качества. Строга, но справедлива. Клише след клише. И най-накрая я вижда, когато го извиква в офиса си след грешка от недоглеждане. Почуква на вратата й, отваря и влиза. Веждите й леко се повдигат при вида му, ала тя започва да говори за грешката му. Наистина, добър ръководител, с невероятни качества, професионалистка, с рождено петно във формата на листо на вътрешната страна на бедрото и изключително чувствителни китки. Той знаеше изключително добре как главата й се отмяташе назад, когато целуваше врата й, как косата й се разливаше върху ръката му.

Тя продължава да говори, без дори намек за разпознаване, освен онова повдигане на веждите в началото. След доза мъмрене, шефката го отпраща и отново минава време. Два месеца по-късно, той получава съобщение на пощата си, че е привикан отново в офиса й. Този път в края на работното време. Той се опитва да си спомни каква грешка може да е направил. Безуспешно. Почуква и бива поканен вътре. Тя седи до прозореца и светлината на умиращия ден я огрява с меките си отблясъци. Нататък историята е ясна, освен че постепенно сексът между служител и шеф се превръща в официална връзка и завършва с брак. Защо не? Нима не е възможно?

Това изобщо не означава, че съм привърженик на сексът за една нощ или връзката шеф-подчинен, нито ми харесва накъде върви светът. Ала сексът може ли да доведе до любов и брак? Изводът, до който стигнахме с моята приятелка беше, че не е невъзможно да се случи, но е рядкост. Аз смятам, че принципните ситуации винаги могат да доведат до изключения, а защо не и изключенията да се превърнат в принципи. А вие – какво мислите?

Здравейте

Здравейте,

Това е първият път, в който се обръщам към вас – всички онези, които достигнат до моя блог. Трудно е да се започне. трудно е и да се формулира онова, което имам желание да кажа.  Идеята да направя блог се роди в момента, в който осъзнах, че искам някой да чете моите творби. Искам да знам какво е мнението на другите за тях. Затова и се захванах с нелеката задача да намеря моето място в мрежата. Ала впоследствие дойдоха и други идеи. Една от тях е да записвам всички любовни истории, които чуя, които съм чувала или ще чуя. И, естествено, всички, които измисля. Защо?

Не, не е защото имам някакво извратено пристрастие към чуждите истории – напротив, в този аспект съм твърде егоистична, но има нещо изключително очарователно в това по какъв начин и кога се появява любовта. Почти винаги е неочаквана, понякога е просто обич, друг път е опустошителна като пламъците на огнена стихия. И има още нещо – тя е неизбежна. Няма човешко същество, което да не я е изпитвало, предполагам, че и животните могат да бъдат добавени, защото те също изпитват някакви чувства.

И така, моята идея е да бъда полезна – за развлечение, за съвет, за събуждане на онази тръпка и болка в сърцето, когато четеш или слушаш нечия любовна история. Копнежът да изпиташ и ти тази невероятна магия, наречена любов. Всяка една история може да бъде невероятна и уникална, желана. Нужно е само малко оформление. Добре дошли на моето място, където се любовта се преплита с фантазията, за да ви донесе едно задоволяващо сетивата усещане.

LOVE AND LAUGHTER

LOVE AND LAUGHTER

AI TO WARAI

 

Усмивка. Смях. Забавление. С тези думи Карин би описала най-добрия си приятел Такеру. За нея, този човек беше нейният бряг в безбрежното море на живота. Карин преживяваше разделите и проблемите в живота си доста тежко, приемаше нещата навътре и трудно се съвземаше след ударите на съдбата. Особено зле преживяваше прекратяването на връзка с мъж. През последните години попадаше все на пълни загубеняци. Влюбваше се до полуда, преживяваше вихрени и недотам вихрени романси, а накрая се оказваше поредното разочарование. В продължение на вече малко повече от 8 години, Карин и Такеру бяха много близки приятели. Запознаха се в гимназията. Той бе с една година по-голям от нея. В един зимен ден, Карин бе нападната от кучета на улицата. Въпреки тълпата, която се насъбра, единственият който й се притече на помощ, бе едно високо, русоляво момче, което разгони кучетата с няколко ритника. Бе я вдигнал на ръце и я бе завел в близката болница, тръгвайки си без да й каже името си.. След преживения шок, Карин не бе проговорила повече от месец, докато се бори вътрешно ужаса си и с желанието си да го види отново и да му благодари. През това време, тя още незнаеше, че той е от нейното училище.

Месец и половина след случката, Карин се беше насочила към училищния стол да си вземе нещо за обяд, когато спря като вцепенена. На една от пейките до прозореца, бе седнал той. Около него се беше насъбрала тълпа и всички се смееха. Той само се подсмихваше и наблюдаваше реакцията на останалите след шегата, която бе казал. Нещо в погледа му тогава я накара да излезе и да се приближи, за да слуша от разстояние. Очевидно бе душата на компанията, всички го гледаха в очакване, с широки усмивки на лицата. Карин реши, че ще изчака и ще се опита да му благодари, когато се разотидат. Седна на съседна пейка и зачака. Неволно слушаше плътния му глас. Несъзнателно го погледна. Той се беше вживял в историята, която разказваше – понижаваше глас, където трябваше, размахваше ръце, подскачаше. Беше роден актьор. Наближавайки кулминацията, Карин се усети, че усмивка отдавна е разтеглила устните й. Историята беше толкова смешна, че в момента, в който той каза последните думи, тя вече се смееше неудържимо със звънък смях. Не можеше да се спре и се чудеше защо не чува другите да се смеят. Отвори очи и погледна към тях. Смехът й секна. На сантиметри от нея бе седнал той и с широка усмивка я чакаше да спре да се смее. Нямаше и следа от другите. Тя повдигна въпросително вежда.

-                     Отпратих ги. – каза й той. – Исках да ти обърна специално внимание, след като ти май единствена разбра шегата в цялата история. Карин отвори уста да каже нещо, но не излезе и дума. Не бе говорила от месец и половина. Учуди се, че изобщо изяви желание да му каже нещо.  Извади тетрадка от чантата си и му написа:

Историята беше изключително забавна,

благодаря ти, че ме разсмя.

-                      Защо пишеш?! Не можеш ли да говориш?! – изненадано я попита той. Тя кимна. – но ти се смееше с глас, значи не си няма! Тогава защо? – тя извърна поглед. След малко написа:

 

Психоложката каза, че е следствие на преживения шок. До няколко месеца може да се оправи. Дойдох при теб днес, за да ти благодаря за тогава. Ти спаси живота ми! Ако не се беше притекъл на помощ, кучетата щяха да ме разкъсат жива.

Вдигна глава навреме, за да види сянката, която мина по лицето му.

-                      За съжаление, не е било достатъчно навреме, има сериозни последствия. – в гласа му звучеше тъга. Тя се протегна и го стисна за ръката.

Какви глупости говориш!!! Не е твоя вината!!!

Надраска набързо тя. Той се усмихна.

-                      Аз съм Такеру. Приятно ми е. Радвам се, че успях да те разсмея. Ако имаш нужда отново от това – аз съм насреща!!! – протегна й ръка. Тя я пое колебливо и написа:

Аз съм Карин. Радвам се, че те срещнах.

Той и кимна усмихнато и стана да си ходи. Тя усети внезапното желание да го спре. Ала вече бе далеч, за да го хване.  Опита се да извика, отново тишина. Трескаво се чудеше какво да направи. Опита се да извика отново. От гърлото и се изтръгнаха жалки нечленоразделни звуци. Не се отказа. На третия път успя да изкрещи:

-                      ТАКЕРУ, БЛАГОДАРЯ ТИ!!! – Той застина насред пътя си. Завъртя се изненадан и видя разплаканото й лице, на което грееше най-щастливата усмивка, която някога е била отправена специално за него. Затича се към нея, грабна я и я завъртя във въздуха, предизвиквайки отново звънкия й смях.

Това бе началото на тяхното приятелство.  Карин успя да проговори нормално само след още 2 виждания с Такеру. Нямаше човек в училището, който да не ги познаваше – двойката приятели, вечно засмяни, вечно заедно, вечно неотткъсващи поглед един от друг. Всеки си мислеше, че ходят. Истината бе, че бяха просто приятели.

През следващите години, макар и неразделни, всеки вървеше по своя път, преживяваше своите възходи и падения, но накрая на деня, и двамата с нетърпение чакаха да се чуят и да си разкажат какво се е случило на другия.  С времето, обаче, приятелските чувства, които Такеру изпитваше към нея, започваха да отстъпват на едни други, по-дълбоки.  Започваше да забелязва женствената й страна, започваше да се усеща привлечен. Без да се усети, се оказа хлътнал до уши в най-добрата си приятелка. Изтъркана история, нали? Все по-трудно приемаше излизанията й с други мъже, но искаше да е щастлива и перфектно осъзнаваше, че ако й признае чувствата си, приятелството им щеше да е невъзможно. Ревнуваше, когато прекарваше безсънни нощи в мисли как някой друг я докосва и я има. Неистови усилия му костваха, за да не отиде да пребие поредното влечуго. Незнаеше как да отговаря на въпросите й, защо не си намери някое момиче. Как можеше да й отговори, че вече го е намерил и то е пред него, на ръка разстояние и,  в същото време,  на края на света.

Поздравяваше се сам за невероятната воля и сила, която показваше в отношението си към нея, защото тя изобщо не го възприемаше като мъж. Няколкото пъти, когато бяха отивали заедно на почивка, наемайки една стая, почти го бе докарвала до инфаркт, разхождайки се полугола пред него – само по бельо. Или въпросното бельо го посрещаше в банята рано сутрин, след като е прекарал поредната безсънна нощ в копнеж по нея, докато тя спи на сантиметри от него. Трябваше само да се протегне. Беше време да го обявят за светец. Единствените свободи, които си позволяваше в тези редки моменти, когато тя спеше в пълно неведение за чувствата му, бяха да прокара пръсти през косата й, да погали голото й рамо, да докосне бузата й.

В момента се намираше в подобна ситуация. Карин бе дошла в апартамента му, разплакана, хълцаща и изключително нещастна. Поредният й приятел  й беше изневерил с майката на някаква нейна приятелка. Това беше голям удар за нея, а и за Такеру. Проклинаше мислено копелето и с наслада му чупеше носа и кокалите във фантазиите си, докато Карин плачеше притисната плътно в прегръдките му.

-                      Кажи ми, скъпа… как точно искаш да го убия? Бавно и болезнено или бързо и още по-болезнено? – попита я той сериозно. Въпреки болката си, тя успя да се засмее.

-                     Такеру, ти си най-скъпият ми човек! Щастлива съм, че те познавам и че те имам до себе си. – той спря да я гали и прегръдката му се затегна. Господи, това момиче разбиваше сърцето му на малки парченца и го разпръсваше на вятъра.

-                     Аз се чувствам по същия начин, Карин. – дрезгаво прошепна той в ухото й и вдиша от аромата на косата й. Главата му се замая. Искаше да й признае, думите бяха на езика му. Слушаше хълцането й, крехкото й тяло се тресеше в ръцете му. Господи, колко си жесток!!! Пое си дъх да й каже, когато на вратата се позвъни. Карин скочи от прегръдките му и отиде към кухнята да си изплакне лицето. Той стана, мислено ругаейки и чудейки се кой ли е. Отвори вратата и лицето му се вкамени. Беше последният на Карин.

-                      Какво искаш? – попита го с тих заплашителен глас. Оня се ухили:

-                     Мойта мадама тука ли е?

-                     Тя не е вече твоя. – изсъска му той.

-                     Ем, че как!? Моя си е бе! –  Такеру усети, че Карин влиза в стаята. Нищо не можеше да направи.

-                     Пиленцееее, защо избяга така! Аз само й правех масажче, бе!!! – Карин пребледня от гняв. Понечи да мине през Такеру и да удари влечугото, ала бе спряна.

-                     Карин, отиди в другата стая.

-                     Защо, искам да го смачкам тоя кретен!

-                     Моля те, Карин. – тя отстъпи, смаяна от железните нотки в гласа му. Не можеше да им се противопостави. Отиде в хола и зачака. Чуваше само шепот.

В това време Такеру говореше на влечугото:

-                      Слушай сега, мойто момче. Ако още веднъж се доближиш до МОЕТО момиче и на 300 метра, да знаеш, че всичките ти близки ще се съберат на жито. – оня понечи да попита нещо, ала Такеру го прекъсна с жест.

-                     Днес съм в добро настроение, затова ще си отидеш само с предупреждение. – Такеру замахна и стовари юмрука си с всичка сила в черюстта му. Той се свлече държейки с ръце носа си, от който бликаше кръв.

-                     Това е, защото ме дразниш. А това е за нея. – последва втори юмрук и с един ритник го запрати надолу по стълбите към тротоара, след което затръшна вратата.  Обърна се и видя, че Карин се е облегнала на стената и го гледа. В първия момент, той незнаеше какво да каже.

-                     Твоето момиче, а? – попита тя с непроницаемо изражение. Той вдигна рамене, чакайки присъдата си с наведен поглед. Чу как тя се раздвижи и го приближи. Обви ръце около кръста му и се надигна да го целуне по бузата. Сърцето му пропусна удар-два, след което запрепуска с 200 из града.

-                     Благодаря ти, Такеру. – простичко каза тя и облегна глава на гърдите му. Ръцете му се свиха в юмруци, отказвайки да предприеме каквото и да било, ала загуби битката с волята си и я прегърна. Искаше да се наслади на това да притиска тялото й до своето.

-                     Свободен ли си тази седмица? – попита тя в гърдите му.

-                     Защо?

-                     С него щяхме да ходим на Бора Бора за една седмица. Искам да отидем аз и ти. – коленете му омекнаха – той и тя – на Бора Бора – за седем дни и нощи – сами – те, звездите, морето и луната – тя по бански – ах, сладко мъчение.(Еееех, и на мен ми се иска на Бора Бора!!! ) Кръвта нахлу в главата му. Ако беше възможно, ушите му биха изпускали дим.

-                       Иска ли питане дали съм свободен! – с леко дрезгав глас й отговори. Тя го погледна и разцъфна в усмивка.

-                     Няма друг на света, с когото да искам да отида там освен с теб сега. – ако не беше мъж, щеше да се разплаче от подобно признание. Колко още щяха да му издържат нервите и волята? След няколко обаждания тук там, един-два скандала с подчинените, Такеру успя да си освободи изключително натоварената седмица, за да замине с Карин. Събраха си багажа и отпрашиха към Рая!

След доста изморително и дълго пътуване, те най – накрая стовариха куфарите си на пода на прекрасната малка дървена колибка на брега на самотния частен залив. Оборудвана с всички екстри, че и някои в повече,  къщичката навяваше само и единствено идеи за секс. Всичко бе направено с цел да го улеснява. На Такеру му прилоша. Щеше да е много дълга седмица. Обърна се да подхвърли нещо, когато видя Карин да тича боса по плажа и да се плиска сред вълните. Огряна от слънцето, с развята коса, с ехтящия й смях, му се стори невероятно красива и сърцето му се присви от любовта, която изпитваше. Тя се спря и се обърна да го извика. Той й махна с усмивка. Знаеше, че беше на ръба на търпението си. Нямаше да издържи дълго. На тази почивка щеше да й признае чувствата си. Ако не можеше да му отговори – такава е била съдбата му, но нещата не можеха да продължават вечно. Четири години кри какво изпитва към нея, но просто вече му се струваше невъзможно. Чака я достатъчно. Да, беше решил.

И така, първите 3 дена минаха без да успее да събере кураж да го стори. Всеки път, когато му се струваше, че атмосферата е подходяща, тя му се усмихва, плуват заедно, пият вино на верандата или просто си говорят, изведнъж получаваше пристъп на паника и не успяваше да произнесе и дума от това, което искаше да й каже. На четвъртия ден вечерта той пиеше на терасата и я чакаше да се изкъпе, за да използва и той банята. Чу шум отвътре и се обърна да види дали е излязла. Чашата се изпълзна от ръцете му и тупна в пясъка, когато той видя силуета на голото й тяло, очертан на светлината от банята. Обърна се рязко на другата страна и хвана устата си с ръка. Господи! Сърцето му биеше като след маратон. Кръвта му бушуваше в главата и в другите подходящи места. Чу стъпките й зад гърба си и застина.

-                      Такеру, какво има? Защо дишаш така учестено? Добре ли си? – тя дойде, слава богу бе по халат, и коленичи пред него. Той избягваше погледа й. Тя се протегна и сложи ръце на коленете му, което разтвори халата й. Това преля чашата на търпението и волята му. С едно движение я грабна на ръце и влезе в къщата. Не обърна внимание на протестите й. Хвърли я на леглото и се надвеси над нея, хванал ръцете й над главата й.

-                     По дяволите, Карин!!! Какво си мислиш, че правиш, облечена само така. – тя го гледаше уплашено без да разбира какво й говори. Със свободната си ръка се протегна и докосна устните й. Тя несъзнателно ги отвори. С тихо изръмжаване, той се предаде на импулса си. Наведе се и впи устни в нейните. Усети как тялото й се напрегна от изненада. Не го интересуваше. Единственото, което си мислеше, бе колко меки и сладки са устните й. Прокара език по тях и ги разтвори, за да изследва устата й. Когато го направи, чу тих стон от нейна страна. Отдръпна се за момент да провери защо. Очите й бяха притворени, дишането й учестено, устните бяха влажни от целувката му. Наведе се и я целуна отново. Този път тя му отвърна, което го влуди. Отпусна ръцете й и те го прегърнаха, притискайки го към тялото й. Неговите зашариха по кожата й, изтръгвайки нови стонове от гърлото й. Когато пръстите му понечиха да развържат станалия излишен вече халат, той се спря с нечовешки усилия и воля. Затвори халата и се приближи на сатнтиметри от лицето й. Погледна я в замъглените от страст очи.

-                     Карин, трябва да осъзнаеш, че аз съм мъж, преди това, че съм ти приятел. Моето търпение и издръжливост не са вечни. – след тези думи той изхвърча навън в нощта, оставяйки я бездиханна и невероятно объркана.

Такеру вървеше по плажната ивица, опитвайки се да събере мислите си  и да възвърне самообладанието си. Усетил вкуса й, докосвал тялото й по този начин, оттук насетне въздържанието му щеше да е невъзможно. Благодареше на съдбата, че го бе спряла на време, преди нещата да са станали сериозни. Нямаше да си прости, ако бе продължил насила, без взаимност.  Прокара нервно ръка през косата си. Чувствата му заплашваха да го задушат. Не знаеше какво да прави. Трябваше да се прибере скоро.  Не знаеше как ще я погледне в очите.

След половин час прекрачи прага на къщата. Лампите бяха загасени. Насочи се към леглото си, облекчен, че тя е заспала. Легна си и се обърна на една страна. Ръката му докосна нещо. Отвори рязко очи. Карин бе все още в леглото му  и спеше. Какво да прави, ужасено се попита. Преди да открие сам отговора, тя се размърда и с тих стон се намести в прегръдките му. За кого ли го взимаше?

-                     Такеру, радвам се, че се върна. – измърка тя и се притисна плътно в него. Доплака му се. Тази жена беше безсрамна! С въздишка, той се примири и си наложи за пореден път да се сдържа. Прегърна я и заспа, наслаждавайки се да усеща тялото й в ръцете си.

Събуди се, чувствайки празнина до себе си. Протегна ръка и заопипва леглото. Не намери нищо, това го събуди окончателно. Скочи и се огледа. От нея нямаше и следа. Излезе от къщата и огледа плажа. Вълна на облекчение го заля, когато я откри да плува на около стотина метра от него. Загледа се в нея. в следващия момент осъзна, че облекчението му е било прибързано. Нещо не беше в ред. Тя не плуваше – тя се ДАВЕШЕ.  След сочна псувня той затича по пясъка. Молеше се да стигне навреме. Господи, не ми я отнемай! –повтаряше си наум. Наближи мястото и се хвърли във водата. Малко преди да стигне до нея, тя потъна. Сърцето му сякаш спря. Гмурна се и с няколко загребвания я намери и я хвана здраво. Борейки се с вълните и течението, успя да я изкра на брега, останал без сили. Нямаше време да мисли за себе си. Оказа й първа помощ.

-                      Хайде, Карин! Моля те, отвори очи! Не ме изоставяй. Моля те, не го прави, ти си всичко за мен. – нашепваше той. След поредното вдишване, тя се закашля. Той я обърна на една страна и я сграбчи в прегръдките си. Залюля се и остави сълзите си да се стичат свободно. Радостта му от това, че е жива го завладя. Ако не се беше събудил навреме, ако не бе успял да я види и да я извади… не му се мислеше. След няколко кашляния, тя успя да се съвземе и да задиша нормално. Отдръпна се леко и го погледна. Вдигна ръце  и докосна лицето му, където сълзите му се стичаха. Той сведе поглед и затвори очи. Карин рязко го прегърна и двамата останаха така, нямаше нужда от думи.

След известно време той я отдръпна от себе си и я вдигна на ръце. Занесе я в къщата и я остави отново на леглото. Понечи да й каже нещо, ала се светът причерня пред очите му. Последната му мисъл бе как иска да й каже, че я обича, опитваше се със сетни сили да й го каже, ала все не успяваше и се предаде.

Отвори очи. Изпитваше силна болка в крака и главата му се въртеше. Опита се да се надигне. Дочу плач от едната си страна и се обърна. Видя Карин с наведена глава да плаче.

-                      Карин… – със силно дрезгав глас я извика. Тя вдигна глава, стреснато. После с вик се хвърли на врата му, ръсейки неразбираеми думи. От всичко, което му каза, той разбра, че докато я е спасявал е настъпил каменна риба и имал невероятния късмет, че докторът на комплекса минавал наблизо и го спасил, а тя се страхувала да не го изгуби, молела се да оживее, обичала го безумно и не искала точно сега да го изгуби. Той я бе прегърнал и тъкмо разшифроваше последната част, когато думите й стигнаха от съзнанието му. Той я дръпна рязко от себе си и я погледна в очите.

-                     Какво каза току що?!

-                     Че не искам да те загубя…

-                     Не, преди това! – тя извърна поглед засрамено.

-                     За да ме питаш, значи си го чул. – промърмори тя.

-                     Искам да го чуя отново, сега, докато ме гледаш в очите, иначе ще си помисля, че сънувам. – прошепна той. Карин го погледна в очите и се приближи към лицето му.

-                     Когато снощи ме целуна, бях шокирана. Бях шокирана от това, че изведнъж ти показа, че си мъж, че ме целуна по този главозамайващ начин, и от това, че аз не исках да спираш. Никога не те бях възприемала така. Ти беше моят най-добър приятел. С теб съм споделяла какво ли не. Незнаех какво да правя. Плашех се от собствените си чувства. Когато после ме спаси, осъзнах, че може би има шанс да съм била привлечена от теб през цялото време. Ала когато миг преди да припаднеш ми каза, че ме обичаш, и още повече, когато изгуби съзнание, разбрах, че още от онзи момент, когато ме спаси от кучетата и ме вдигна на ръце, съм подтискала чувствата си към теб. Ти винаги си бил моят бряг в безбрежното море. Обичам те, Такеру. – взе лицето му в ръце и го целуна толкова нежно, че ръцете му се разтрепериха. Не можеше да повярва на ушите си. Случваше ли се наистина всичко това, Карин току що бе отвърнала на чувствата му. Намираше се в рая. Отхвърли разрушената бариера, която го спираше преди, и я прегърна силно, отвръщайки на целувката й по свой си начин, който остави и двамата без дъх.

Там, на онзи райски кът, където всичко бе възможно, двамата преоткриха себе си и най-сетне осъзнаха любовта си. Връщаха се с усмивка  назад. Само който не е чакал с години любовта си, който не е страдал, не е копнял през това време и не е намерил това щастие, не би разбрал това. Да обичаш някого с години, да го виждаш всеки ден и да трябва да си налагаш въздържание, да подтискаш чувствата си, да копнееш за частичка щастие… те намериха своето щастие в любовта и в смеха.

ЦЕЛУВКАТА НА ДЯВОЛА

ЦЕЛУВКАТА НА ДЯВОЛА

Времето отново беше срещу нея. Валеше като изведро. Тя нямаше чадър. Не бе имала намерението да се разхожда по улиците в това време. Смяташе да е на топло и сухо. Но плановете й се промениха в последния момент. Всъщност и да имаше чадър, 5 минути след отварянето му, щеше да бъде излишен. Водата се стичаше по бузите й, попиваше в дрехите й, просмукваше се в костите й. Това нямаше значение. Чувстваше се ужасно – нищо извън нейното вътрешно нещастие нямаше значение. Дори не можеше да заплаче. Защо, по дяволите, се беше случило всичко!? В гърдите й се надигаше яростен вик, вик на отчаяние и болка. Не беше честно, защо на мен? – питаше се тя. Знаеше, че е жалка, защото всеки в подобно положение си задава същите въпроси, но не можеше да спре да се пита защо. Юмруците й конвулсивно се свиваха и отпускаха, гъпдите и се надигаха от бързото и накъсано дишане. Сърцето й се разкъсваше от болка и обида.

Мамка му. Нещастникът му с нещастник и курвата му с курва! Всичко бе заради него. Оставаха 3 дни до сватбата им. 3 дни. След три дни щеше да се казва Риса Рей Джоунс.  Тази нощ бе отишла у тях. Искаше да се видят. Не се бяха виждали от 1 седмица – всеки зает със своята част от приготовленията за паметния ден. Поне така си мислеше тя. Имаше ключ от апартамента, той бе още на работа, щеше да влезе, да му приготви вечеря и да го посрещне. Впоследствие реши да не прави вечеря, когато видя, че се бави. Час след обичайното време, в което се прибираше, дочу ключа да отключва вратата. Бе загасила осветлението, за да е по-голяма изненадата. Е, че изненада имаше -  бе безспорно, само че за нейна сметка бе лошата шега, която съдбата й изигра. В коридора се чуваше учестеното дишане на двама човека, шумолене на дрехи и стонове. Картинката започваше бавно да й се изяснява. Приближи се бавно и светна лампата. Това, което завари, й дойде в повече – бъдещят й съпруг се въргаляше в коридора с най-добрата й приятелка. Те я изгледаха първо изплашено, ала уплахът от срещата им изведнъж се превърна в смях. Рей се смееше толкова високо и с облекчение, че на Риса й се доповръща.

-                     Това е невероятно, Риса! Нямаш си идея, колко твоето присъствие днес тук ми помага!!!! – каза през смях той. Гласът му беше изпълнен с презрение. – Най-накрая вече няма нужда да се крия. Е, хайде де, не ме гледай така, можеше да откриеш и след сватбата, бъди благодарна на съдбата. – подигравателно и подхвърли той. Тя не можеше да повярва на очите и ушите си. Погледът й се премести върху приятелката й. За изненада, тя я гледаше ужасено, примряла от страх, свита в прегръдките на Рей. Риса си пое дъх да каже нещо. От устата й не излезе звук. Затвори очи от болка. Преглътна мъчително и пристъпи към тях. Вдигна ръка. Отново изненадана, видя как Рей и жената се присвиват и изкрещяват. Това бе поредната подигравка спрямо нея. Не можеше да издържа повече. Спря, обърна се на пети и избяга от апартамента.

Сега вървеше и се чудеше защо не бе чула смеха им зад себе си! Не бе чула нищо повече. Както и да е, болката не спираше да я изгаря. Колко боли, когато те предадат най-близките ти. Беше ужасно. Изведнъж осъзна какво означава всичко това – сватба няма да има, отново е сама, трябва да пише извинения, да разпрати подаръците обратно. Срина се на земята. Не усети ледения асфалт под краката и ръцете си. Чувстваше само горчивината от всичко. Зарови лице в ръцете си и изкрещя. Около нея нямаше кой да я чуе. Нямаше на кого да се обади и да си изплаче мъката. Бе сама. Изкрещя отново, по-силно, по-гневно, с повече болка. Бе изпълнена с омраза.

-                     Дай ми сила! – извика тя. – Дай ми сила да си отмъстя и да преживея това. Помогни ми! Давам ти душата си.  – извика тя на дъжда. Тази черна молитва не бе отправена към никой, но бе чута от точния.

В момента, когато постояла достатъчно в дъжда, чувството й за самосъхранение й каза да стане, пред нея капките застинаха във въздуха. Забравила за себе си, Риса се опули на това чудо. Капките не само бяха застинали, но се бяха разтворили като завеса, за да направят път. Към нея от нищото пристъпи тъмен силует. Мъж, облечен в най-черното черно на света и с горящи в червено очи, й подаде ръка. Тялото й, отказвайки да се подчини на ужаса и да избяга, не я послуша и пое ръката. Мъжът я изправи и рязко я притисна към себе си.

-                     Здравей, Риса. – дъхът му буквално изгори ухото й. – Дойдох да отговоря на молитвата ти. Тук съм да ти помогна. Искаш отмъщение, искаш да им причиниш болка. Готова си да дадеш душата си за това. Затова съм тук. Аз съм отговорът на твоя проблем. – гласът му беше плътен, нисък и би я ужасил до смърт, ако сетивата й не бяха блокирали. Чуваше думите му, осъзнаваше ги, макар да й бе трудно да ги разбере, но всичко това беше като в мъгла, вследствие на усещанията, разнасящи се по тялото й от местата, които се докосваха до него. Той я бе притиснал плътно в прегръдките си и шепнеше в ухото й. Всичко това разпали кръвта й, устата й пресъхна, колената й омекнаха. Какво й се случваше?! Можеше да оприличи усещанията си само на едно – чиста и греховна похот!

-                     Да, Риса. Готова ли си? Искаш ли да ти дам онова, което искаш? – ръката му се плъзна по тялото й, оставяйки изгаряща следа. Това секна дъха й. Изнасилвач!? – мина през ума й. Не, нямаше откъде да знае името й. Тогава? За какво говореше той – че е дошъл да й даде отмъщение в замяна на душата й. Какви са тези глуп… По дяволите… Да, дяволите. Дяволът. Риса застина ужасено. Извъртя се светкавично в ръцете му и го погледна в очите. Нямаше съмнение. Това беше самия той.

-                     Ааа, осъзна ли всичко сега, малката? – попита той меко. Хвана брадичката й и се приближи на милиметри от лицето й.

-                     Аз съм Сатаната. Твоят вик на отчаяние наистина трогна сетивата ми. Готов съм да ти помогна. Знаеш цената. Само трябва да кажеш да, малка моя. – очите му я изгаряха, докосванията му я караха да забрави коя е. Това беше силата на Дявола. Можеше да си отмъсти.

-                     Трябва да ти дам душата си, така ли?! И тогава ще мога да им причиня болката, която искам да им причиня? – успя да си възвърне гласа тя.

-                     Да, помисли си – вече си сама, няма на кой да кажеш, няма на кой да се оплачеш, дори и приятелка си нямаш вече. За какво ти е душата ти? Като няма за кого да живееш. – беше прав. Колкото и да го славеха като Цар на лъжите, в случая беше прав за всичко, думите му не бяха умела манипулация – Риса го осъзнаваше. Затвори очи и си спомни за всичко случило се преди малко. Гняв и болка отново изпълниха цялото й същество. Искаше отмъщение. Докрай.

Когато отвори очи, на лицето й бе изписана решителността, която изпитваше.

-                     Давам ти душата си. В замяна искам да си отмъстя на онези двамата. – лицето му се изкриви в самодоволна усмивка и сатанинският му смях изпълни всико около нея и в нея. На врата й се появи черен нашийник с шипове. Кожени белезници стегнаха китките й. Веригата изчезна между тях и тя можеше да движи свободно ръцете си.

-                     Добре, Риса. Много добре. Приемам условието ти. Сега чуй моите. Днес имаш голям късмет. Лично аз, Сатаната, ще бъда твоя Дявол. Ще останеш на земята, докато не отмъстиш. Тъй като душата ти е ценна инвестиция, аз оставам с теб. В момента, в който си успяла да отмъстиш, веригите ще се появят отново и ще заключат ръцете ти. Тогава времето ти на земята ще е свършило и ще те отведа в Ада. Нито секунда повече ще можеш да останеш тук, ясно ли е. – тя преглътна с усилие и кимна. Осъзнаваше вече какво е направила, но бе твърде късно. Връщане назад нямаше. Примири се с решението си. Притесняваше я единствено това, че Сатаната щеше да остане с нея. Но нямаше избор.

-                      И така. Тъй като ще ти помагам и ще те следя отблизо, е време да ти кажа първото, което ти е нужно за твоето отмъщение. Рей смята да се ожени за Лин, приятелката ти след три дни. – Риса изпищя. Ръцете му я хванаха здраво, когато тя се замята като дива от бяс.

-                      Да, точно така, те ще използват твоята сватба. Но това не е важно.

-                     Как не е важно?! – изръмжа животински тя.

-                     Не е важно. По-важното е, че ти имаш друга задача. Утре ще се срещнеш с един мъж. Аз ще те наблюдавам отдалече. Този мъж е стар любим на Лин. Все още има тлееща страст към него в тялото й. Ти ще го омаеш и ще спиш с него.

-                     НЕ!!!

-                     ДА!  – Риса се сви от силата на гласа му. Кимна колебливо.

-                     Ще спиш с него, докато той не е луд по теб. Имаш 2 дни. Трябва да отидеш заедно с него на сватбата, където двамата ще изиграете страхотно представление, с което да разбуните страстите. Рей и Лин ще се скарат. Тогава ще е твоят шанс. Аз не ти казвам план в момента. Това е точно онова, което ще се случи. Когато Лин и Рей се скарат, защото тя ревнува друг мъж, ти ще направиш всичко онова, което ти се иска, за да си отмъстиш. Тогава ще си моя. – последното бе произнесено с похотлив шепот,  от което кожата по цялото й тяло настръхна.  Риса изпитваше съмнения дали ще се справи с всичко това. Трябвше да спи с някакъв непознат и прочее. В следващия момент се замисли – ако всичко, което Сатаната бе казал, наистина щеше да се случи, значи тя имаше 3 дни, оставаши й на земята. Защо, по дяволите, да не се забавлява тогава, на макс!?

-                     Добре, Риса, виждам, че си решена вече. Прибери се тази нощ у вас и се наспи! Утре ще се срещнеш с мъжа, за който ти говорех.

-                     Но каг ще го позная?!

-                     Спокойно, той ще те потърси. Не изпускай шанса. – той и кимна, усмихнато и изчезна в нищото. Все още не вярваща на всичко случило се, се обърна да си върви.

-                     О, Риса, забравих нещо. – чу гласа му зад себе си. Обърна се и се оказа на сантиметри от него. Той я сграбчи и я притисна отново към тялото си. С другата ръка хвана лицето й и я целуна. Целувка е слаба дума за това, което последва – езикът му нахлу в устата й и я облада – като опитен любовник девственица. Изследва всяко кътче от нея и я накара да стене безпаметно. Тялото й се извиваше от желание в ръцете му. Тя отговаряше на целувката му без да се замисли. Изгарящата буквално страст я караше да се притиска плътно в него и да моли за още и още. След миг ли, след цяла вечност ли, той се отдръпна от нея и я огледа. Косата й бе разбъркана, устните й лъщяха подути и влажни от целувките му, първите няколко копчета на ризата й бяха изгубили битката с пръстите му и зееха разкопчани.

-                     Това е да не забравиш задачата си за утре – ако изглеждаш така и с него, всичко ти е в кърпа вързано. – каза той и се засмя похотливо, изчезвайки сред струйка дим. Тя се строполи на земята след този шок, за да й поднесе втори – намираше се в апартамента си.

Като насън влезе в банята. Пусна водата да тече върху нея – така, както беше с дрехите си. Споменът за целувката преди малко предизвика в нея такова диво желание, че започна да скимти под душа. Не знаеше колко време бе стояла така, но имаше след това сили само да се преоблече и да си легне.

Не успя да мигне цяла нощ. Тази дяволска целувка не й даде мира. Беше и изнервена за това, което я чакаше. Трябваше да спи с някаккъв непознат мъж. След като се беше отдала изцяло на бъдещия си съпруг, никога не си бе представяла, че ще принадлежи на друг мъж. Сълзи на горчивина и яд изпълниха очите й. Как бе могъл Рей да я мами по този начин. Огорчението й прерастна отново в гняв и решимостта й да си отмъсти й помогна да се успокои – наистина нямаше какво да губи. Поне можеше да си отмъсти, взимайки всичко, което й се дава и може би дори с удоволствие.

Преди да излезе на другата вечер, реши, че може би трябва да се облече по-секси. Прерови гардероба си – в него много отдавна не преобладаваха секси дрехите – беше се чувствала прекалено спокойно с Рей, това е била грешката й. Въздъхна и продължи да рови. В дъното на намери някаква кутия – нямаше представа каква е. Отвори я и вътре откри червена разголена рокля, чиито корсет се завръзваше с черни връзки на гърба. По ръба на полата имаше черна дантела. Риса нямаше спомен да е купувала такава рокля. Вдигна да я разгледа и от гънките изпадна бележка. Взе я и я прочете: „Приятно изкарване. Д.” Бележката опари ръцете й – Дяволът й беше оставил тази рокля. Поколеба се за секунда, но я облече. Когато се погледна в огледалото, меко казано, бе изумена. Тази рокля сякаш бе като втора кожа – червеното кадифе плътно прилепваше по тялото й, дантелата се плъзгаше съблазнително по бедрата й, корсета повдигаше и оформяше гърдите й. Най-лошото бе, че не оставяше много на фантазията. Реши, че няма да я носи, ала в следващия момент промени решението си – нямаше какво да губи.

Разпусна косата си и меднокафявите й къдрици се разстелиха по раменете й. Сложи тъмен грим и излезе. Вече се смрачаваше. Сатаната каза, че мъжът сам ще я намери. Лошото е, че с тая рокля не само този мъж щеше да я намери. Забелязваше как всички, покрай които минаваше се опитваха да я заговорят, но така и не успяваха. Учуди се, ала за кратко – стигна до бара, в който бе решила да отиде. Когато влезе вътре, разговорите замлъкнаха, дори песента, която звучеше допреди малко, има благоразумието да свърши точно в този момент. В тишината, която настана, Риса бавно се запъти към бара. Токчетата й отекваха по каменния под. Погледите я следяха безмилостно. Седна грациозно на стола и с дрезгав глас си поръча питие. Извади цигара и зарови за запалка. Няколко ръце със запалени запалки се стрелнаха към нея. Тя огледа мъжете един по един. Последният й направи впечатление – нещо в очите му я накара да приеме неговата запалка. Вдигна цигарата към устата си и го остави да я запали. Издиша дима и го погледна.

-                      Свободно ли е мястото до вас тази вечер? – попита той с плътен тембър, от който сърцето й се разтуптя. Значи това е той. Огледа го преценяващо – хареса й онова, което видя. Беше висок, с широки рамене, стегнат и с излъчване. Голямо излъчване.

Тя кимна на въпроса му. Мъжът се настани до нея и й подаде ръка:

-                      Адам, приятно ми е.

-                      Риса, удоволствието е взаимно. – тя пое ръката му и го дари с убийствена усмивка.

-                      Да ви призная, Риса, тази вечер рискувам живота си.

-                     Така ли? Защо? – учудено възкликна тя.

-                     Огледайте се. Няма един мъж в този бар, който да не е готов да ме убие, за това, че избрахте мен. – Риса  се засмя звънко.

-                     Не! Това не е вярно, аз си мислех, че всяка жена е готова да ме убие по същата причина. – той се присъедини към смеха й.

-                     Какво правите сама тук? По работа или за забавление?

-                     Хмм, и в двете има доза истина – дойдох по работа, но определено смятам да си тръгна за забавление. – отговори тя и дръпна от цигарата, без да отделя очи от неговите. Той схвана намека.

-                     Тогава, защо не ускорим нещата и да преминем към забавлението? – хвърли няколко банкноти на бармана, хвана я за ръка и я поведе към изхода. Докато бързаха натам, Риса забеляза нещо странно с периферното си зрение – атмосферата в бара бе станала мрачна, някакси сатанинска. Стресна се, но нямаше време да го възприеме, вече излизаха. Вървяха в посока на паркинга. Спряха пред черна спортна кола. Вместо да й отвори вратата, той я притисна към колата и я целуна. Тази целувка опасно й напомни онази от предния ден – дяволската. Накара я да затръпне от желание, коленете й отново омекнаха, ушите й забучаха от нахлуващата в главата й кръв. Сърцето и препускаше бясно. Какво й ставаше, всеки ли друг мъж, който я целунеше освен Рей, щеше да я кара да си губи ума?!

Когато откъсна устните си от нея, Адам отвори бързо вратата и я бутна вътре. Заобиколи колата и влезе. Запали и потегли с мръсна газ. Риса все още се опитваше да успокои бясно препускащото си сърце, ала неуспешно. След известно време спряха пред двуетажна къща в един от скъпите квартали. Той отключи бързо и я пусна пред себе си. Запали светлините и метна сакото си на един от фотьойлите. Отпусна вратовръзката си и се насочи към стаята, която очевидно бе кухнята.

-                      Какво искаш за пиене? – попита той, заровил се в хладилника. Риса понечи да отвърне джин, но нещо я спря.

-                      Сок или вода с лед, ако обичаш. – той застина за миг. Сякаш не бе очаквал подобен отговор. Подаде й след малко чаша със сок от праскова и запали цигара. Облегна се на бара и я изгледа преценяващо.

-                     И така, Риса… – проточи и издиша дима. Изведнъж в нея се надигна страх. Беше  направила сделка с Дявола, трябваше да спи с този човек, продаде душата си, за да си отмъсти на онзи кретен, нямаше какво да губи, щеше да гори в ада цяла вечност. Бе се примирила. Тогава защо изпитваше такъв ужас? Защо се страхуваше, този мъж я привличаше неудържимо, възбуждаше я, защо да не спи с него. След миг отговорът сам дойде – не си струваше. Не си струваше да жертва душата си, заради онзи дебил. Нямаше смисъл, най-ценното, което притежаваше в момента, единственото, което бе само и единствено нейно – душата й, нямаше да пожертва и нея в негово име. Взе решение. Остави чашата със сока на плота. Завъртя се рязко на токчетата си, което предизвика пронизителен звук, и изхвърча през вратата, която слава богу, не бе заключена. Чуваше виковете след гърба си. Чуваше ги, сълзи течаха по бузите й, сърцето й отново биеше побесняло. Ала се чувстваше толкова лека. Бягаше с всичка сила. Хвъли се в първото такси и почти изкрещя адреса си.

Когато се прибра в апартамента си, заключи плътно вратата и се облегна на нея. знаеше, че това не би спряло някой като Него, но странното бе, че когато бягаше, не го правеше, за да избяга от Него. Съзнаваше напълно, че няма как да избяга от Дявола, но щеше да се опита да изживее напълно оставащото си време. Седна пред компютъра. Нямаше време за губене. Бе решила какво иска да прави. Намери телефона на един стар познат. Знаеше, че няма да има проблем да му се обади по това време. Не бе карала от 5 години. Искаше да го направи за последно. На втория сигнал, отсрещната страна вдигна весел мъжки глас.

-                      Хей, Рико!!!! Какво правиш?! Риса е. – започна тя.

-                      Риса!!?? Ейййй, къде се изгуби през тия години бе, мацка?! Как си? Какво става с теб?

-                     Положението не е цветно, Рико. Не ми остава много време.

-                     КАКВО?! – в гласа му се прокрадна ужас.

-                     Да, чу добре. Имам само още един ден живот. Искам да те помоля за услуга. – от другата страна настана мълчание.

-                     Риса, сигурна ли си? Нищо ли не може да се направи? – попита той след малко с разтреперан глас.

-                     Не. Нищо. примирила съм се, сама съм си виновна, така че ще приема съдбата си.

-                     Без да ми се довериш не мога да ти помогна.

-                     Не става дума дали мога или не мога да ти се доверя, Рико. Просто това е окончателният вариант на нещата.

-                     Добре. Кажи какво искаш от мен – каквото и да е, ще го направя.

-                     Искам да събереш Ангелите. Всички – стари, нови членове. Искам да ги събереш и да отидем утре да поздравим една съпружеска двойка. – тя се озъби в усмивка.

-                     В колко ги искаш? – попита той делово, без излишни въпроси.

-                     Хммм, да речем по обяд. Искам да ми докараш и моето Харли. Възможно ли е?

-                     Иска ли питане? Все още е при мен и се грижа за него, като за мой собствен. – Риса затвори очи, предвкусвайки блаженството.

-                     Благодаря ти, Рико. За всичко. Липсваше ми. Съжалявам, че ви забравих през тези 5 години заради този кретен.

-                     Радвам се, че ние сме онези, за които си спомняш сега. Искам да те питам нещо – сватбата, която ще посетим… на Рей ли е?

-                     Да.

-                     Утре не е ли датата на Вашата сватба.

-                      Вече не. Вече е датата на сватбата на Рей и най-добрата ми приятелка. – разнесе се сочна псувня от страна на Рико.

-                     Добре, скъпа. Ще се постараем да ги поздравим подобаващо.

-                      Благодаря ти отново, наистина се радвам, че те познавам. – тя затвори телефона и наведе глава. Искаше да заплаче, но не си позволи.

На другата сутрин се събуди, изпълнена с живот. Тръпнеше в очакване. Извади метален куфар от гардероба си. Беше прашен. Сложи го на леглото и внимателно избърса праха. Погали го с любов и го отвори. В него имаше кожена униформа – яке и панталони. На гърба на якето имаше избелял надпис – Ангелите на Ада. Облече се. Сложи си рязаните ръкавици, ботушите, кърпата. След няколко минути чу онова, което чакаше – грохот на мотори. Шумът наближаваше и се усилваше. Затвори очи. Сърцето й препускаше бясно от удоволствието, което изпитваше. Изхвърча от апартамента си и излезе навън. Рико стоеше на своя мотор начело на 40 моториста. Всичките носеха якета като нейното. Като я видяха, нададоха радостни възгласи и я поздравиха с моторите. Рико й посочи черното Харли до себе си и я повика с ръка. Тя пристъпи към него. Той я прегърна за кратко.

-                      Аз също се радвам, че те познавам. Ти си най-добрия лидер, който сме имали. – тя премигна, за да прогони сълзите. Погледна другите и извика:

-                     Момчета, готови ли сте за веселба?!

-                     Да!!!!!! – отговориха й с рев. Риса яхна мотора си и го запали с ръмжене. Огледа се – от всички сгради бяха наизлезли хора да видят какво става. Тя отметна глава назад и се засмя със сатанински смях, след което потегли с мръсна газ. Останалите я последваха. Рико караше плътно зад нея.

След известно време наближиха градината, в която беше сватбата. Колкото повече наближаваха, толкова повече сред гостите се надигаше ужас. Някои дори избягаха. Риса навлезе с мотора сред масите. Останалите мотористи заобиколиха в кръг мястото. Спряха и надаваха от време на време ръмжене.  Тя спря пред дългата маса на младоженците. Рей и Лин стояха, притиснати един към друг, гледайки ужасено. Тя се засмя. Слезе от мотора и се приближи до масата. Взе две чаши шампанско и ги изля към тях. След това свали каската си.

-                      Риса?! – възкликна удивен Рей.

-                      Ти, скъпи мой, си едно противно влечуго. Всяка обида бледнее пред истинската ти същност. Затова няма да се хабя. Лин, моя добра приятелко, знаех, че си змия, просто незнаех, че си усойница. Двамата сте си един за друг. Пожелавам ви всичко най-хубаво. – каза всичко това с усмивка. Преди да продължи, тя угасна и очите й изгледаха младоженците смразяващо. – А когато мизерният ви живот приключи, ще ви чакам в АДА и там ще получите истинското си наказание! – двамата изскимтяха нещо нечленоразделно. Тя им махна да млъкнат.

-                     Момчета! – извика на Ангелите. – Правете каквото искате, забавлявайте се, това е сватба все пак. Нека потанцуваме!!!! – те това и чакаха. Запалиха отново моторите и опустошиха мястото, поиграха си с гостите, закачаха младоженците. Риса стоеше на мотора си и наблюдаваше, смеейки се лудо. Най-накрая се почувства добре. Това беше отмъщението, което искаше. Почувства голямо облекчение. В следващия миг дочу ръкопляскане до себе си. Обърна се и видя Рей – беше се облегнал на резервоара и пляскаше нехайно.

-                     Ааах, моя сладка Риса! Най-накрая! Най-сетне си такава, каквато искам. Чаках те толкова дълго. Накрая дори ми продаде душата си, за да изкараш истинската си същност наяве! – какво, по дяволите говореше той?!

-                     Рей?

-                     Неее, можеш да ми казваш Диабло! – Риса замръзна. Какво ставаше тук?! Рей се изправи и съседното дърво избухна в пламъци. Тя ахна изумено и усети как на ръцете й отново се появяват веригите и белезниците и се заключват. Бе изпълнила отмъщението си.

-                     Ще ти простя, че снощи ме изостави така незадоволен и избяга от апартамента ми. – тя се оцъкли. Гласът, с който й говореше, беше на Адам.

-                     Какво става тук?! – попита тя с пресъхнала уста.

-                     Нищо особено. Аз съм Сатаната, вече се запознахме. Всъщност познаваме се от около 7 години. Наблюдавам те, обаче от много повече. Харесваше ми твоя потенциал. Всичко вървеше прекрасно с Ангелите – твоята дива природа те правеше наистина добър лидер на бандата. Тоя тъпак обаче те развали. – той кимна към строполилия се на земята Рей.

-                     Чаках те наистина дълго, Риса. Най-накрая си моя – цялата – душата ти, тялото ти.  – все още й бе трудно да възприеме случващото се, но започваше да усеща.

-                     Значи ти си е Дяволът? – той кимна.

-                      Бил си през цялото време? – ново кимване.

-                      И си ме искал, чакал си ме да се пробудя?  И сега съм  твоя и ще бъда с теб в Ада цяла вечност?

-                     Точно така. Не си мисли да се опитваш да се измъкнеш!

-                     Да се измъкна ли?! – възкликна тя. Устата й се разтегли в хищна усмивка и Риса избухна в дивашки смях.

-                     Да се измъкна, викаш!!! Неее, нямам такова намерение, Рико!!! Неее, далеч съм от тази мисъл, след като най-накрая ще съм с теб и ще се изпълни най-съкровеното ми желание. – след тези думи тя се хвърли към него и впи устните си в неговите. Секунда по-късно, когато той се отърси от изненадата си, я притисна към себе си, а веригите й паднаха. Навсякъде избухнаха пламъци и с рязък звук  на гърба му се разпериха черни крила. За миг се обвиха около целуващата се двойка, образувайки параван между тяхната интимност и останалия свят. Двамата се наслаждаваха на дяволската страст и желание, което изпитваха с целувката си.

Земята се разтвори с грохот около тях. Рико разпери отново крилата си и се издигна високо в небето, държейки Риса плътно в ръцете си.

-                      Хей, Рей, Лин! – извика тя. Младоженците стояха, вцепенени от шок и страх.

-                     Не забравяйте какво ви казах! Ще ви чакам в АДА!!!!!! – след което Рико и Риса се спуснаха във въпросното място.

Една Дяволска целувка, една продадена душа – две сърца в едно!